Орхан Памук - Името ми е червен

- Виж - изрекох с престорено безгрижие, - правим орнаменти, украси по полетата, рамки, обагрени лъскави позлати по страниците, ние правим най-добрите рисунки, освежаваме шкафове и кутии. Правим го от години. Това ни е работата. Поръчват ни рисунка и ни казват: Нека тук има кораб, газела, падишах или еди каква си птица, а сцената от легендата да изглежда еди как си и ние го правим. Виж, този път Лелин ефенди ми каза: „Тук нарисувай кон, както душата ти го иска.“ Три дни поред, подобно на старите майстори, скицирах стотици коне, за да проумея какъв кон искам да нарисувам. Върху груба самаркандска хартия, за да привикне ръката ми, нарисувах безброй коне и му ги показах. Заинтригувано грабна хартията, доближи я до очите си и на бледата лунна светлина се завзира в чернобелите коне. „Старите ширазки [30] Ширазката школа на миниатюрната живопис възниква през първата половина на XIV в. - (Бел. прев.) майстори са казвали - рекох му аз, - че ръката на един миниатюрист трябва да рисува коне неспирно цели петдесет години, за да успее да нарисува истинския кон, конят, дето го желае и вижда Аллах и добавяли, че най-добрите рисунки на коне се правят в тъмнина. Защото, работейки петдесет години, миниатюристът ослепява и ръката му започва да рисува коня по памет.“

С невинния си поглед, който помнех от детството ни, той разглеждаше унесено нарисуваните от мен коне.

- Поръчват ни и ние се стараем, подобно на старите майстори, да сътворим най-загадъчния, най-съвършения кон и толкоз. Несправедливо е да носим отговорност, щом творим по поръчка.

- Не знам дали това е правилно - отвърна той. - Ние също имаме отговорност, имаме воля. Освен от Аллах, от никого другиго не се страхувам. Той ни е дал разум, за да разграничаваме доброто от злото.

Отговорът му бе съвсем на място.

- Аллах всичко вижда, всичко знае... - отвърнах на арабски. - Той ще разбере моята, твоята, нашата работа, която вършим без предварителен умисъл. Пред кого ще наклеветиш Лелин ефенди? Не вярваш ли, че зад тази поръчка стои волята на Падишаха ни?

Млъкна.

Помислих си: Наистина ли бе толкова безмозъчен или от най-искрен страх пред Аллах бе загубил хладнокръвието си, та изричаше подобни нелепости?

Спряхме до кладенеца. В мрака като че ли за миг видях очите му и разбрах, че се страхува. Съжалих го. Но както се казва, стрелата вече бе излетяла от лъка. Още веднъж се помолих на Аллах да потвърди, че човекът до мен не е безмозъчен страхливец, а подлец.

- Преброй дванайсет крачки и почни да копаеш.

- После вие какво ще сторите?

- Ще кажа на Лелин ефенди да изгори рисунките. Че какво друго можем да сторим? Научат ли последователите на Нусрет ходжа от Ерзурум, нито от нас, нито от придворната работилница ще остане нещо. Нали все някого познаваш измежду тях? Ти сега приеми тези пари, за да съм сигурен, че няма да ни наклепаш.

- Парите в какво са турени?

- В една стара делва от туршия, има седемдесет и пет златни венециански алтъна.

Венецианските алтъни - както и да е, ала откъде измислих тая делва от туршия? Пълна дивотия, ама се хвана. Така още веднъж се убедих, че Аллах е на моя страна, защото алчният ми събрат, ставащ все по-алчен с годините, твърде охотно взе да отброява дванайсет крачки в указаната посока.

В този миг мислех за две неща. Изобщо нямаше никакви венециански алтъни под земята! - това беше едното. Второто - ако не му дам пари, този подъл глупак ще ни унищожи! По някое време ми хрумна да го прегърна и да го разцелувам, както в чирашките години, но от доста време вече се бяхме отчуждили! Почудих се - с какво ли ще копае пръстта? С нокти ли? Не бях се сетил, но мисълта за това трая колкото едно примигване, че и по-кратко.

Силно обезпокоен, сграбчих с две ръце огромния камък до кладенеца. С все сила го стоварих върху тила му, още докато отброяваше седмата-осмата крачка. Камъкът тъй рязко и силно се вряза в главата му, че за миг трепнах, изпитах дори болка, сякаш бях ударил собствената си глава.

Нямаше време да се разкайвам за стореното, в този момент исках само бързо да приключа с всичко. Защото той така се загърчи на земята, че неволно се паникьосах.

Много по-късно, след като го бутнах в кладенеца, си казах с укор, че извършеното от мен бе доста недоизпипано, а това противоречи на изтънчеността, присъща на миниатюриста.

Лелин съм на Кара, но и останалите ме наричат Лелин ефенди. Някога майката на Кара настояваше той да ми вика така, сетне, покрай Кара, всички подхванаха това обръщение. Кара се появи в нашата къща преди трийсет години, когато се преместихме на тъмната и влажна улица, засенчена от кестени и липи в покрайнините на Аксарай. Това бе предишната ни къща. Лете се отправях на поход с Махмуд паша, а есенес, завръщайки се в Истанбул, сварвах Кара и майка му, приютени в нашия дом. Покойната му майка е кака на моята покойна жена. Понякога, прибирайки се в зимните вечери, виждах как сестрите, прегърнати, с насълзени очи споделяха мъката си. Баща му беше злонравен, сприхав и попийваше доста, поради което все не смогваше да се задържи като учител в нито едно медресе [31] Мюсюлманско духовно училище. - (Бел. прев.) , колкото и малко или отдалечено да беше. Тогава Кара бе шестгодишен, плачеше, когато майка му плачеше, спираше да плаче, когато спираше тя и поглеждаше уплашено към Лелин, сиреч към мен.