Орхан Памук - Името ми е червен

Минаха няколко дни, стоях си там, в тенджерата, без да участвам в нищо. Представях си всички страници, всички места, всички неща, върху които трябваше да бъда положен и сърцето ми се късаше от бездействие. И тъкмо в това безучастие се замислих какво е червеният цвят.

Някога в един персийски град чух разговора на двама слепи майстор-миниатюристи, докато единият рисуваше по памет кон, а чиракът оцветяваше покривалото върху седлото.

Този, дето рисуваше по памет коня, каза:

- Цял живот ние, миниатюристите, работим с вдъхновение и вяра, и накрая, естествено, ослепяваме, ала знаем и помним какъв цвят е червеният, какво е усещането от него. А представяш ли си да бяхме слепи по рождение - как ли бихме проумели червения цвят, който полага чиракът ни?

- Хубав въпрос - отвърна другият. - Цветовете обаче не се проумяват, те се усещат.

И обясни на незрящия какво е усещането за червено.

- Докоснем ли го с върха на пръста, усещането е като от желязо и мед. Поемем ли го в дланта си, ще ни опари. На вкус е наситен като солено месо. Сложим ли го в устата си, ще я изпълни. Вдъхнем ли мириса му, остро ще ни лъхне на кон. Ала уподобим ли мириса му с някое цвете, той по-скоро напомня мириса на лайкучка, отколкото на червена роза.

Някога, преди сто и десет години, когато франкската живопис не бе заплаха за нашата реалност, легендарните велики майстори вярваха в своя стил, както вярваха в Аллах и се надсмиваха на франкските майстори, задето използват различни отенъци на червеното при изобразяване на най-обикновен срез от сабя или на най-просто сукно; приемаха това за неуважение и неопитност. Те казваха: „Само неопитен, нерешителен и безволев миниатюрист ползва за оцветяването на един кафтан различни нюанси на червеното.“ Полусянката не може да бъде основание за това. Има само едно червено и единствено в него трябва да се вярва.

- Какъв е смисълът на червения цвят? - попита слепият миниатюрист, нарисувал по памет коня.

- Смисълът на цветовете е, че са пред нас, че ги виждаме -отвърна другият. - Невъзможно е на незрящия да се обясни червения цвят.

- Безбожниците, нечестивците, неверниците отричат Аллах, понеже не можел да бъде видян - рече слепият миниатюрист, нарисувал коня.

- Зрящият обаче го вижда - отвърна другият майстор. - Затуй в Свещения коран е казано: „Не са равни слепият и зрящият.“

Хубавият чирак бавно ме нанасяше по покривалото върху седлото на коня. Изключително приятно усещане е, когато собствената ми чувствителност, мощ и виталност изпълват контурите на добра рисунка, а когато четката с котешки косми ме разнася върху хартията, изпитвам радостен гъдел. И така, докато оцветяват с мен, аз сякаш казвам на света „Бъди“ и светът се сътворява чрез моя кървавоален цвят. Колкото и да го отрича незрящият, аз съм навсякъде.

Сутринта се измъкнах от постелята още преди децата да се събудят, написах в кратко писъмце на Кара незабавно да дойде в къщата на обесения евреин, мушнах го в ръката на Хайрие, та да го отнесе тутакси на Естер. Хайрие взе писмото и вероятно притеснена от предстоящото, ми хвърли дързък поглед, аз също й отвърнах с новопридобита дързост, защото моите страхове бяха отпаднали - татко вече го нямаше. Оттук нататък този щеше да е цветът на нормите и правилата в бъдещите ни отношения. Последните две години бях доста разтревожена и ще ви обясня защо: боях се, че Хайрие ще се сдобие с дете от баща ми и забравяйки, че е прислужница, ще почне да се прави на господарка. Преди да се събудят децата, се отбих при горкичкия си баща - почтително целунах вкочанената му ръка, която по странен начин не бе изгубила мекотата си. Скрих обувките му, каука и лилавата му наметка и когато децата се събудиха, им казах, че дядо им вече е по-добре и рано-рано е отишъл при Мустафа паша.

Хайрие се върна бързо, сложи трапезата за закуска и докато подаваше рачела от портокали, аз си мислех, че в този миг Естер може би вече чука на портата на Кара. Снегът спря; показа се слънцето.

В градината на обесения евреин видях същото: Провисналите от стрехите и ъглите на прозорците ледени висулки стремително се смаляваха, градината, лъхаща на плесен и изгнили листа, жадно поглъщаше слънцето. Кара ме чакаше на снощното място - а ми изглеждаше, че са минали седмици. Повдигнах печето и казах:

- Е, радвай се, ако можеш. Баща ми повече няма да ни дотяга със своите възражения, несъгласия и подозрения. Снощи, докато ти безсрамно се натискаше с мене, някакъв злодей, двойник на Иблис, се е промъкнал в пустата къща и е убил баща ми.