Орхан Памук - Името ми е червен

На софрата, която стъкмихме набързо в горната стая, се престорих, че съм сита. По някое време се измъкнах, казах им, че ще ида да видя дядо им, и се наплаках на воля. След като се нахраниха, понеже бяха разстроени, децата бързо се мушнаха в постелята, притиснаха се, направо се лепнаха в мен.

- Чу ли някакъв шум? - взеха да питат те, като неспокойно се въртяха в постелята. Обещах да им разкажа една любовна история, та да заспят. Знаете, в мрака думите се превръщат в действителност.

- Мамо, нали няма да се омъжиш за никого? - попита Шевкет.

- Слушай сега - отвърнах. - Имало един принц и той се влюбил в най-красивата девойка, без дори да я е виждал. Как станало така ли? Станало, защото най-напред видял красавицата на рисунка.

Както винаги, когато се чувствах нещастна, разправях не някаква предварително намислена история, а я съчинявах в момента. Тя придобиваше особена печална окраска, съответстваща на собствените ми настроения, понеже я описвах в багрите на онова, което изпитваше сърцето ми, в багрите на моите спомени и страдания.

Децата заспаха и аз се измъкнах от топлата постеля, двете с Хайрие се захванахме да разтребваме разхвърлените от гнусния Иблис вещи. Грижливо преглеждахме разпердушинените сандъци, книги, платове, метнатите на пода изпотрошени чаши, глинени съдове, мастилници, счупената подставка, кутиите за бои, скъсаните с ненавист и захвърлени листове и страници; и двете току прекъсвахме работа и се задавяхме в плач. Сякаш тъгувахме повече за преобърнатите наопаки стаи и вещи, за варварското нахлуване в нашите тайни, отколкото за смъртта на татко. От опит знам - умре ли обичан човек, обикновено утеха за хората е да виждат, че в домовете им всичко си е по старому и на моменти просто не вярват, че Азраил отдавна е отвел обичания човек, тъй като пердетата, завивките и дневната светлина са си обичайните. Къщата на баща ми, която той създаде с търпение и любов, която придирчиво украси навсякъде, безжалостно бе подложена на погром и този, който бе сторил това ни напомни за жестокостта на Ада, изплаши ни и не ни остави нито утеха, нито илюзия.

Слязохме долу, извадихме прясна вода от кладенеца, направихме абдеста, сетне взех любимия, хератска направа, Коран на татко и докато четях сура Родът на Имран, която покойният, щом станеше дума за надеждата и смъртта обичаше да си препрочита, чухме как проскърца дворната порта, сетне отново настъпи тишина. В полунощ проверихме дали портата е заключена, заедно я залостихме със саксията, сипахме вода на босилека, който баща ми поливаше с кладенчова вода в утрините напролет, после влязохме в къщата и взехме за чужди собствените си сенки, удължени от лампата. Нямах друг изход, освен да се правя, че баща ми е починал от естествена смърт и затова измихме кръвта от лицето му, а докато безмълвно сменяхме дрехите му, Хайрие само прошепна: „Подай ми отдолу ръката му.“ - бяхме завладени от ужас, ужасът бе обгърнал душите ни като беззвучна молитва.

Свалихме окървавените дрехи и бельото на татко и останахме поразени, че в тъмната стая под светлината на свещта тялото му е тъй белезникаво, а изпълнено с живот: Изобщо не ни притесняваше и двете да наблюдаваме спокойно отпуснатото тяло на баща ми, покрито със старчески петна и рани, защото все още ужасено потрепервахме в очакване на нови беди. Хайрие се качи горе, за да донесе бельото му и зелената копринена риза, а аз в един миг го погледнах там, долу, и тутакси се засрамих. После внимателно почистихме кръвта от врата, лицето и косата му, облякохме му чисти дрехи и тогава го прегърнах с все сила, зарових нос в брадата му, вдъхнах мириса му и дълго-дълго ридах.

На тези, които ме смятат за безсъвестна и виновна, ще кажа, че ревах още два пъти: 1. Оправяйки стаята горе, за да не забележат нищо децата, намерих морска раковина, използвана за излъскване на хартията, и както в детството я опрях до ухото си - чух, че шумът на морето е позаглъхнал - та тогава. 2. Когато забелязах протритото червено кадифе на миндера, там, дето обикновено седеше баща ми през последните двайсет години - почти се беше превърнало в част от тялото му.

Освен нещата, които нямаше как да бъдат оправени, всичко останало в къщата доби своя предишен вид, а аз сурово отказах на Хайрие да сложи постелята си в нашата стая. Казах й: „На сутринта децата може да заподозрат нещо нередно.“ Истината обаче беше, че желаех да остана насаме с децата и да накажа Хайрие. Пъхнах се в постелята, ала все не успявах да заспя. Не заради ужаса на това, което ми се случи, а заради онова, което тепърва имаше да се случва.