Орхан Памук - Името ми е червен

Както и да е. Прибрах се вечерта вкъщи, някой бе убил татко. Да, късах косите си. Да, ридах. Да, както в детството си горещо го прегърнах и вдъхнах мириса му. Да, треперих от страх, от болка, от самота, не смогвах да си поема дъх. Да, не вярвах на очите си и молех Аллах татко да се изправи и безмълвно, както винаги, да седне в своя кът сред книгите. Стани, тате, стани, не умирай, моля те, тате, спиш. Но окървавената му глава беше размазана. Уплаших се не от разпокъсаните листове и книги, не от счупените и разпръснати подложки, принадлежност за бои, мастилници, не от преобърнатите, варварски изпотрошени миндер, подставки, работни дъски, не от гнева на татковия убиец, а от ненавистта, с която бе порутил всичко наоколо. Вече не плачех. В мрака на страничната уличка преминаха двама, разговаряха, смееха се, а аз чувах само безкрайното безмълвие на света. Изтрих с ръце и сълзите, и сополите си. И не спирах да мисля за децата, за нашия живот.

Безмълвие. Изтичах. Хванах татко за краката и го завлачих към софата. Натежа ми, но въпреки това заслизах по стълбището. По средата силите ме напуснаха и приседнах, щях да се разрева, ала някакъв шум ме накара да си помисля, че децата и Хайрие пристигат, и отново подхванах татко за краката, стискайки ги под мишниците си и този път заслизах надолу по-бързо. Главата на милия ми баща бе тъй размазана, тъй окървавена, че като се удряше в стъпалата, издаваше звук като от мокър парцал. Долу неизвестно защо тялото му олекна, обърнах го и го повлякох към преддверието, после бързо влязох в лятната му работилница до конюшнята. Тук бе съвсем тъмно, изтичах до огнището в кухнята, за да взема свещ. Като се върнах, под светлината на свещта видях колко е опустошена работната стая, в която натиках татко и се потресох.

- Кой го е сторил, Аллах, кой?

Умът ми работеше трескаво, преценяваше хиляди неща наведнъж. Затворих плътно вратата и оставих татко в разхвърлената стая. Взех кофа от кухнята, напълних я с вода от кладенеца, качих се горе, под светлината на лампата най-напред измих кръвта от софата, после по стълбището. Всичко това извърших светкавично. Качих се горе в стаята си, смъкнах окървавените дрехи, сложих си чисти. С кофата и парцала в ръка тъкмо да вляза в стаята на татко, чух, че дворната порта се отваря. В същия миг започна вечерният езан. Изпълнена със самообладание, застанах горе на стълбището с лампа в ръка.

- Мамо, дойдохме си - каза Орхан.

- Хайрие, къде се забавихте? - извиках с все сила, ала така, сякаш не виках, а шептях.

- Ама, мамо, вечерният езан още не е минал - рече Шевкет.

- Млък. Дядо ви е болен, спи.

- Болен ли? - подвикна от долу Хайрие, но по мълчанието усети гнева ми и добави: - Шекюре ханъм, чакахме Коста. Щом получи кефал, без да се бавим, взехме дафинов лист и купих на децата сушени смокини и дренки.

Идеше ми да сляза долу и да нахокам здравата Хайрие, ама шепнешком, но си помислих, че лампата ще освети мокрите стъпала и капките кръв, които в бързината не съм успяла да измия. Децата, трополейки, изкачиха стълбището, събуха обувките си.

- Шъът - казах и ги побутнах към нашата стая. - Дядо ви спи, няма да влизате при него.

- Отивам при мангала в стаята със синята врата, а не при дядо - каза Шевкет.

- Дядо ти заспа там - отвърнах шепнешком.

Но като видях, че и двамата още се колебаят, натъртих:

- Ако влезете при дядо, лошите джинове, дето го разболяха, ще налетят и на вас. Хайде, марш в стаята си -хванах ги за ръцете и ги набутах в стаята, в която спяхме прегърнати. - Я кажете сега какво правихте до тоя час по улиците?

- Видяхме просяци араби - рече Шевкет.

- Къде?

- Знаеш ли де са им знамената? На възвишението. Дадоха един лимон на Хайрие. Тя им го плати. Целите бяха затрупани от сняг.

- Друго?

- На площада стреляха със стрела по мишена.

- В тоя сняг?

- Премръзнал съм, мамо - замънка Шевкет. - Ще ида в стаята със синята врата.

- Няма да излизате от тук. Иначе ще умрете. Сега ще ви донеса мангала.

- Защо ще умрем? - попита Шевкет.

- Сега ще ви кажа нещо, ама обещайте да не го споделяте с никого, разбрахме ли се? - Обещаха. - Докато бяхте навън, от някаква много далечна страна тук дойде човек с бяло-бяло лице и поговори с дядо ви. Оказа се, че е джин. - Веднага попитаха откъде е дошъл джинът. - От другата страна на реката - отвърнах.

- Оттам, дето е татко ли? - запита Шевкет.

- Да, оттам. Джинът дошъл да види рисунките в книгите на дядо ви. Грешник, който види тези рисунки, веднага умира.

Настъпи тишина.