Орхан Памук - Името ми е червен

С все сила стовари мастилницата върху главата ми.

От силата на удара залитнах напред. Изпитах страхотна, неописуема болка. Болката мигновено обгърна целия свят и той изжълтя. В частица от разума ми просветна, че предварително е замислял това, а в друга, объркана подир удара, или тъкмо от удара, мъгляво и скръбно се прокрадна надеждата да вразумя този безумец, готов да се превърне в моя убиец, да го убедя, че извършва голяма грешка.

Повторно стовари мастилницата от бронз връз главата ми.

Този път и най-неосмислящата частица от разума ми проумя, че това не е грешка, а някаква лудост, някаква ярост, че смъртта ми е неизбежна. Толкова се уплаших, че от ужас и болка се разкрещях, започнах да вия. Ако някой можеше да нарисува вика ми, той щеше да е яркозелен. Цвят, който за жалост никой не можеше да чуе сред мрака на пустите улици, оставах си сам.

Стреснат от виковете ми, той се вцепени. За миг се изгледахме. В зениците му, ведно с ужаса и срама съзрях, че е претръпнал към тая работа и я възприема естествено. Това не беше майстор-миниатюристът, когото познавах, а изпълнен със злоба чужденец, който дори не говореше моя език. Мигновената ми самота продължи векове. Протегнах към него ръка, сякаш прегръщах света - полза никаква. Умолявах го, поне ми се струваше, че го умолявам: Синко, не ме убивай, синко. Изобщо не чуваше, сякаш спеше.

Стовари още веднъж мастилницата върху главата ми.

Разум, спомени, гледка - всичко се сля в кълбо от ужас. Не различавах никакви цветове, цветът бе един-единствен -червен. Червеният цвят, който мислех за моята кръв, се оказа мастило. Онова, което мислех за мастило от мастилницата в ръката му, беше моята разплискваща се червена кръв.

Несправедливо, безчовечно, безжалостно бе да умра в този момент. Ала старческата ми окървавена глава постепенно ме отвеждаше нататък. После открих. Спомените нахлуваха бели-бели като снега отвън. Главата ми се цепеше, болката се спускаше към устата ми.

Време е да разкажа за моята смърт. Отдавна може би знаете, че смъртта не е краят на всичко; така е. Ала както го пише по книгите, тя причинява непоносима болка. Горят в непоносима болка не само разбитият череп и мозъкът, а и всички части на тялото, сплели се на кълбо. Толкова е мъчително да се издържа на безграничната болка, че част от съзнанието ми се опитваше да я забрави и да потъне в сладостен сън.

Преди да умра, си припомних сирийската приказка от своето детство. Самотен старец се разбудил посреднощ, надигнал се и отишъл да изпие чаша вода. Върнал чашата на полицата, ала свещта, оставена там, била изчезнала. Де ли се е дянала, пущината? Нейде отвътре се проточвал лъч светлина с дебелината на въже. Старецът тръгнал по лъча и той го отвел обратно в стаята му - в постелята му се бил изтегнал човек със запалена свещ в ръка. Запитал го старецът: „Ти кой си?“ А непознатият отвърнал: „Смъртта.“ Старецът загадъчно се умълчал. След което изрекъл: „Значи дойде.“ Смъртта доволно отвърнала: „Да.“ Тогава старецът казал решително: „Не, ти си моят прекъснат по средата сън.“ И мигом свещта в ръката на непознатия угаснала и всичко се потопило в мрак. Старецът се пъхнал в освободената си постеля и заспал. Живял още цели двайсет години.

Разбирах, с мен нямаше да се случи същото. Защото той за пореден път стовари мастилницата върху главата ми. Изпитах толкова плътна болка, че съвсем смътно усетих самия удар. За миг и той, и мастилницата, и слабо осветената от свещта стая се отдръпнаха от мен и избледняха.

Ала още бях жив; усетих го по копнежа да се вкопча в този свят и да избягам, усетих го по ръцете си, които се опитваха да предпазят окървавената ми глава, по това, че го захапах, така поне ми се стори, за китката, заради което получих нов удар с мастилницата в лицето.

Може и да сме се сборичкали, ако върви да го кажем така. Беше прекомерно силен и прекомерно разярен. Повали ме по гръб. Притисна раменете ми с колене, сякаш ме прикова и заговори грубо с мене, умиращият старец. Стовари още веднъж мастилницата върху главата ми, вероятно защото не го разбирах, не го чувах и не вниквах в кръвясалия му поглед. От мастилото, плиснало от мастилницата, или от кръвта, плиснала от мен, лицето, очите и цялата му глава станаха яркочервени.

Затворих очи, измъчван от мисълта, че последното нещо, което виждам на този свят, е моят враг. Мигом след туй нахлу приятна, мека светлина. Светлината бе приятна и притегателна като сън, който ей сега щеше да уталожи болката. В нея се очерта някаква фигура. И аз като дете попитах: „Ти кой си?“