Орхан Памук - Името ми е червен

С неочаквана мекота в гласа, разтреперан като измолваща справедливост девица, той ме попита, избягвайки погледа ми:

- Аз имам ли стил?

Стори ми се, че от очите ми ще бликнат сълзи. Напрегнах цялото си същество в стремежа си да бъда мек, ласкав, добър и изрекох с охота това, в което вярвах:

- Най-талантливият миниатюрист, най-сръчният, с най-омагьосващата ръка, с най-чувствителното око, който съм срещал в своя повече от шейсетгодишен живот, си ти. Ако турят пред мен рисунка, в която са взели участие перата на хиляди творци, мигом ще разпозная къде се е докосвало твоето, дарено ти от Аллах, фантастично перо.

- И аз така смятам, макар че точно ти не си способен да проумееш тайната на моя талант - отвърна той. - Сега ме лъжеш от ужас. Но продължавай за моя стил.

- Перото ти, сякаш от само себе си, без твое участие налучква точната линия. Сътвореното от него нито е вярно, нито е фриволно. Когато рисуваш масова сцена, напрежението, което излъчват погледите на персонажите, композицията на страницата и смисълът на текста, при теб се превръща в нескончаем изтънчен шепот. Връщам се отново и отново към твоите рисунки, за да доловя този шепот; всеки път с усмивка забелязвам някакъв нов нюанс, как да се изразя по-точно, всеки път тълкувам рисунката като текст. И в редуването на смисловите слоеве се проявява дълбочина, каквато франкските майстори постигат чрез перспективата.

- Хъъъм. Добре. Зарежи сега франкските майстори. Карай нататък.

- Перото ти е наистина тъй фантастично и ярко, че като гледа творбата ти, човек започва да вярва не на реалността, а на нея. С таланта си можеш да изкараш от кожата фанатика, можеш да върнеш в правия път и най-убедения безбожник.

- Да, така е, ама не знам това дали е похвално. Карай.

- Никой миниатюрист не познава колкото тебе плътността и тайните на боите. Ти единствен приготвяш най-жизнените, най-бляскавите, най-истинските разцветки.

- Така. Друго?

- След Бехзад и Мир Сайид Али [106] Мир Сайид Али (XV в.) - миниатюрист от хератската школа, ученик на Бехзад. -(Бел. прев.) , ти си най-великият миниатюрист.

- Така си е, знам го. Но щом си го знаел и ти, защо не работиш книгата с мене, а с посредствения Кара ефенди?

- Работата, която той върши, изобщо не е свързана с рисуването. Това първо. И второ - не е убиец като тебе.

Мило ми се усмихна, защото и аз се изсмях искрено. Разбирах, че с подобно поведение, с подобен стил можеше и да се отърва от кошмара. Подхвърлих нещо за моголската мастилница от бронз и захванахме сладка приказка - не както баща и син, а като двама любознателни, всезнаещи старчоци. За тежината на бронза, за стабилността на мастилницата, за нейната дълбочина, за дължината на старите калиграфски пера и за тайните на червеното мастило, чиято плътност усещаше, докато разклащаше мастилницата пред мене... Заговорихме, че ако моголите не бяха пренесли в Хорасан, Бухара и Херат тайната на червената боя, която бяха научили от китайците, сега в Истанбул нямаше да можем да изработваме такива рисунки. Докато разговаряхме, плътността на времето се променяше, сякаш беше боя, и времето минаваше. Някъде в съзнанието ми отново се прокрадна почудата защо още няма никого вкъщи; щеше ми се да върне мастилницата на място.

- Като бъде завършена книгата, като видят рисунките ми, хората ще могат ли да преценят колко съм талантлив? - попита той с оня спокоен тон, с който обикновено разговаряхме по време на работа.

- Ако някой ден, да дава Господ, приключим благополучно тази книга, Негово Величество Падишахът ни ще я вземе в ръце и, естествено, най-напред ще провери колко от златния варак сме използвали, ще огледа, както се разглежда шемаилнаме [107] Книга за външния вид на човека. - (Бел. прев.) собственото си изображение и, като всеки падишах, ще се възхити от себе си, а не от фантастичното пресътворяване, след което, какво благодеяние, може и да отдели малко време да погледне създадените от нас с много труд, напрежение и ищах чудеса, вдъхновени и от Изтока, и от Запада! Сам знаеш, че ако не сме сътворили чудо, никога няма да попита кой е рамкирал страниците, кой ги е орнаментирал, кой е нарисувал този човек, онзи кон и един ден ще заключи книгата в хазната си. Но като истински таланти, ние ще продължим да рисуваме, понеже чудото все някога ще се случи.

Умълчахме се. Сякаш за да се изпълним с търпение.

- И кога ще се случи това чудо? - попита той. - Кога наистина ще бъдат оценени безбройните рисунки, които сътворяваме, докато ослепеем? Кога ще получим любовта, която заслужаваме, която заслужавам?