Орхан Памук - Името ми е червен

- Да продължим работата по нашата книга - казах. - Нека всичко продължи по старому.

- Сред миниатюристите има злодей. Ще продължа книгата с Кара ефенди.

Предизвикваше ме да го убия ли?

- Къде е Кара сега? - се чух да изричам. - Къде са дъщеря ви и децата?

Усетих - изричам това под давление на нечия външна сила, но не успях да се въздържа. За мен вече нямаше брод към щастието и надеждата. Можех единствено да бъда проницателен и язвителен, сякаш в мене се бе вселил дяволът, който напътстваше двамцата мили, вечно развеселени джинове - проницателността и язвителността. Нещастните кучета иззад двора лаеха като бесни, сякаш бяха надушили кръв.

Преживявал ли бях този миг много преди това? В далечен град някога бе ми се случило нещо подобно - навън валеше небивал сняг, а под светлината на свещта аз със сълзи на очи се опитвах да обясня на един отвратителен глупак, че ме обвинява неоснователно за открадната боя. И тогава, също както сега, някъде далеч зад дворната порта тамошните кучета завиха, сякаш бяха надушили кръв. По гордата му брадичка - като на сбръчкано, зло старче, - по безпощадните очи, които най-сетне спря в моите, разбрах, че Лелин ефенди е готов да ме унищожи. Възкресих този унизителен спомен, останал от чиракуването ми - тогава бях десетгодишен - като рисунка с достоверни контури, ала с избледнели цветове, защото изживявах и настоящия момент като избледняващ спомен с достоверни очертания.

В мен един усърден миниатюрист, чието богатство, както ни учеше Майстор Осман, е умът, рисуваше с достоверни и възбледи багри всичко, което вършех и виждах, сякаш не го изживявах в момента, а връщах много стар спомен: Надигнах се, минах зад гърба на Лелин ефенди, взех от работната дъска с познатите мастилници от стъкло, порцелан и кристал новата голяма и тежка мастилница от бронз. Понякога насън се виждаме отстрани и изпитваме ужас. Усещах се тъкмо така и стиснал в ръка тясното гърло на тумбестата мастилница от бронз, казах:

- Бях десетгодишен чирак, когато видях тази мастилница.

- Тристагодишна моголска мастилница - рече Лелин ефенди. - Кара ми я донесе чак от Табриз. Ползва се само за червено мастило.

Естествено, че не друг, а дяволът ме подтикваше да стоваря с все сила мастилницата върху помътнелия мозък на самовлюбения глупак. Не му се подчиних. А с тъпа надежда изрекох:

- Аз убих Финяга ефенди.

Схващате ли защо „с надежда“? Надявах се Лелин да ме разбере и да ми прости. Да се страхува от мен. Да ми помогне.

Като каза, че той е убил Финяга ефенди, в стаята се възцари тишина. Помислих си - ще убие и мен. Сърцето ми заби ускорено. За какво беше тук - да убива, да се изповядва, да сплашва? Знаеше ли самият какво иска? От години познавах умението и сръчността на този невероятен миниатюрист, ала не и душата му и се уплаших. Усещах го зад тила си с онази мастилница за червено мастило, но не се обръщах да го погледна. Моето мълчание го гнетеше.

- Тия пък псета не млъкват - промълвих.

И отново мълчание. Знаех - зависеше от мен, от онова, което щях да му кажа дали ще избегна смъртта и връхлетялото ме злощастие. Освен как рисува, признавах му и друго - бе проницателен. А това, да вярваш, че в рисунката миниатюристът не бива да влага душата си, само по себе си бе достоен за уважение принцип. Хубаво, ама как пък успя да ме свари съвсем сам в празната къща? Старческият ми ум работеше трескаво. Но не раждаше никаква спасителна мисъл. Къде ли се е запиляла Шекюре?

- Знаеше отпреди, че съм го убил, нали? - попита.

Не знаех; не знаех, докато не ми го каза. Отгоре на всичкото частица от разума ми признаваше, че е свършил добра работа, убивайки Финяга ефенди, защото покойният майстор можеше от страх да натвори сума ти поразии.

Ето как в сърцето ми се породи някаква неясна признателност към убиеца, с когото стоях насаме в пустата къща.

- Не съм учуден, че си го убил. Хора като нас, дето живеят с книгите, дето сънуват страниците си, непрекъснато се боят от нещо в тоя живот. На всичкото отгоре вършим нещо забранено, нещо опасно за един мюсюлмански град - ние рисуваме. В душата на всеки миниатюрист, подобно на Шейх Мухаммад от Исфахан, чувството за вина и съжаление е като мощен импулс, който го кара пръв да се самобвини, да се разкае, да подири прошка от Аллах и от религиозната общност. Правим книгите си тайно, сякаш сме грешни, сякаш се извиняваме. Прекрасно съзнавам, че предварителното смирение пред обвиняващите ни в безбожие ходжи, ваизи, кадии, шейхове, както и непрестанното чувство за вина едновремнно убиват и питаят въображението на миниатюриста.