Орхан Памук - Името ми е червен

- Значи не ме обвиняваш, че очистих безмозъчния Финяга ефенди?

- Страхът е, който ни привлича към писането, към миниатюрата, към рисуването. Работим всеотдайно от сутрин до здрач, заседяваме се нощем в светлината на свещта с книги и рисунки връз коленете си и работим до ослепяване; вършим го не толкова заради парите и нечие благоразположение, колкото за да се измъкнем от хорската суета, от тълпата. И въпреки всичко се надяваме тъкмо онези, от които се крием и бягаме, да видят и оценят вдъхновената ни творба. Ами ако кажат, че сме безбожници! Мисъл, която причинява ужасни страдания на талантливия миниатюрист. В още невидяното, в несътворяваното до този момент се съдържат белезите на истинската творба. Поглеждат я и казват: Не е това, не се е получила, богохулна е. Талантливият миниатюрист знае, че трябва да е там и същевременно знае, че там ще се чувства самотен. Кой може да издържи на толкова рисков, изнервящ живот? И тласкан от многогодишния страх, творецът решава, че може да се спаси, ако изпреварващо се самообвини. Стори ли го обаче, ще му повярват и ще го хвърлят в огъня. Исфаханският миниатюрист извърши тъкмо това със себе си.

- Ти не си миниатюрист - каза той. - И не съм го убил от страх.

- Убил си го, защото искаш да рисуваш свободно, без всякакви страхове.

Миниатюристът, готов да се превърне в моя убиец, най-сетне прояви прозорливост:

- Знам, че приказваш всичко това, за да ме залъжеш, да ме объркаш, да ме убедиш все някак да се измъкна от тая каша. - И добави: - Ала последното, което каза, е вярно. Опитвам се да проникна в смисъла му. Изслушай ме.

Обърнах се и се взрях в очите му. Погледът му подсказваше, че с доскорошната вежливост, каквато по принцип проявяваше към мене, вече е свършено и поема по нов път. Накъде?

- Не се безпокой, уважението ми към теб си остава - мина пред мен, разсмя се, но в смеха му отекна горчилка. - Ето, и сега става тъй. Върша нещо, а сякаш не аз го извършвам. Сякаш изригва в душата ми и ме повлича към злото. Изпитвам обаче непреодолима потребност от него. Същото е и когато рисувам.

- Това са бабини деветини, дяволски измишльотини.

- Значи лъжа, така ли?

Усетих, че не му достига куража да ме убие и затова търси повод да го ядосам.

- Не лъжеш. Но не познаваш душата си.

- О, прекрасно познавам състоянията на душата си. И изтърпявам мъките на Ада, преди да съм умрял. Изобщо не осъзнаваш, че заради тебе неусетно затънахме до гуша в грях. Сега ще ми вдъхваш кураж. Станах убиец заради тебе. Побеснелите псета на Нусрет ходжа ще ни изтребят до крак.

Едва ли и сам си вярваше, ала крещеше все по-високо и все по-яростно стискаше мастилницата в ръката си. Може би някой минувач щеше да чуе крясъците му и да се притече насам от заснежената улица?

- Как го уби? - попитах не толкова от любопитство, колкото да печеля време. - Как се срещнахте край оня кладенец?

- Нея нощ, след като тръгнал оттук, Финяга ефенди дойде при мене - отвърна той с неочакван порив да се изповяда. - Каза ми, че е видял последната рисунка, разположена върху двойна страница. Постарах се да го убедя да не се паникьосва толкова. Поведох го към пожарището с думите, че край кладенеца съм заровил пари. Като чу за пари, ми повярва веднага. Какво по-добро доказателство, че миниатюристът работи за пари. Това не ме огорчи, беше посредствен миниатюрист. С нокти би копал замръзналата земя. Да бях заровил наистина алтъни край кладенеца, нямаше да се налага да го убивам. Избрал си един мизерник да ти работи орнаментите. Да, ръката на покойния бе уверена, ала хич не го биваше в избора и нанасянето на багрите. Не оставих никаква улика. Кажи ми - какво е стил според тебе? Сега и франки, и китайци говорят за усет към цветовете, за стил. Трябва ли миниатюристът да притежава стил, отличаващ го от останалите?

- Не се тревожи, стилът не се изработва по желание на миниатюриста. Умира принц, шах губи битките си, епоха, чийто край не се е провиждал, приключва, една придворна работилница се затваря, миниатюристите се пръсват в търсене на други страни и други книголюби. И някой ден някъде другаде друг падишах бащински приютява в шатрата си, в двореца си обърканите, останали без дом и родина талантливи миниатюристи, надошли при него от Херат и Халеб, и грижовно създава собствена придворна работилница. Първоначално, несвикнали още един с друг, миниатюристите рисуват в познатия си маниер, сетне, точно както се сдушават децата на улицата, започват да се нагаждат един към друг, да спорят, да се обвиняват взаимно. Дългогодишните спорове, завистта и потайността най-накрая извикват на бял свят един нов стил в цветополагането и рисуването. Обикновено стилът се създава от най-блестящия, най-даровития миниатюрист в придворната работилница. Сиреч, миниатюристът с най-добър шанс. За другите остава единствено да подражават на този стил до края, като го доусъвършенстват и лустросват.