Орхан Памук - Името ми е червен

Не смогнах да обуздая надигащото се в душата ми преклонение, порива да призная на Лелин ефенди колко го обожавам и паднах на колене пред него. Докато му целувах ръка, очите ми плувнаха в сълзи и почувствах, че в душата си му отреждам мястото, което отреждах на Майстор Осман.

- Миниатюристът създава своята творба - изрече Лелин ефенди с тон на самодоволен човек, - като се вслушва в съвестта си, той работи по правилата, в които вярва и не се страхува от нищо. Изобщо не се интересува какво ще кажат враговете, софтите, завистниците.

„А Лелин ефенди дори не е миниатюрист“ - проблесна в ума ми, докато със сълзи на очи целувах ръцете му, покрити с бенки и старчески петна. И моментално се засрамих. Сякаш друг ми бе внушил тая сатанинска, дръзка мисъл. Макар че, знаете го и вие, това бе истина.

- Не се боя от тях - продължи Лелин. - Защото не се боя от смъртта.

Кои „тях“? Поклатих глава, сякаш разбирах какво казва. Но в душата ми се надигна гняв. Забелязах до него „Книга за духа“ от Ал Джаузия. Всички жадуващи да умрат глупаци бяха луднали по тая книга, описваща приключенията на духа подир смъртта. Между кутията за писма, дивита, ножовете за подостряне и инструментите за поправяне на пера, кутията за пера и мастилниците зърнах непозната вещ - мастилница от бронз; при предишното ми идване я нямаше.

- Да им докажем, че не се боим от тях - подхвърлих смело аз. - Извадете последната рисунка и нека я покажем на всички.

- А това не ще ли означава, че сме взели насериозно техните клевети и им отдаваме прекомерно внимание? Нищо страшно не сме направили, та да се страхуваме. Има ли и друго, което да подхранва големия ти страх?

Бащински ме погали по косата. Опасявах се да не бликнат наново сълзи от очите ми, затуй го прегърнах.

- Знам защо са убили горкия илюминатор Финяга ефенди - изрекох развълнувано. - Финяга ефенди оклевети вас, книгата ви, нас и бе готов да насъска срещу ни хората на Нусрет ходжа от Ерзурум. Финягата си бе наумил, че тук извършваме богохулства и сме се подчинили на дявола, взе да го разправя наляво и надясно, да подстрекава срещу вас останалите миниатюристи, дето работят по книгата ви. Не знам за какво го правеше. От завист ли, или по внушение на дявола? Но миниатюристите, с които работите, научиха за категоричното решение на Финяга ефенди да ни унищожи. Можете да си представите как се уплашиха всички - обхванаха ги същите страхове като моите. Разтревожен от подстрекателствата срещу вас, срещу нас, срещу книгата ни, срещу миниатюрата, срещу живописта и изобщо срещу всичко, в което вярваме, някой от тях, някоя вечер, най-вероятно в полунощ е притиснал Финяга ефенди, убил е този подлец и го е хвърлил в кладенеца.

- Подлец?

- Финяга ефенди беше абсолютно безнравствен, покварен подлец - казах. - Покварен по рождение! - изкрещях го така, сякаш самият той стоеше в стаята срещу мене.

Настъпи тишина. Уплаших ли го? Самият аз се уплаших от себе си. Сякаш бях облъхнат от повея на нечия чужда страст, на нечия чужда воля, макар че, признавам си, ми стана хубаво.

- Кой е миниатюристът, дето е толкова разтревожен - като тебе, като исфаханския миниатюрист? Кой го уби?

- Не знам.

Исках обаче по лицето ми да се досети, че лъжа. Разбрах, че идването ми тук беше грешка. Само че не изпитвах нито чувство на разкаяние, нито на вина. Личеше си, че Лелин ефенди се плаши от мене и от това черпех и удоволствие, и сила. Мина ми през ума, че сега, след като е осъзнал съвсем ясно, че аз съм убиецът, след като се страхува от мене, ще измъкне последната рисунка, която тъй любопитствах да зърна - така и не каза има ли в нея богохулство, - и ще ми я покаже.

- Толкова ли е важно кой е убил този мръсник? - отвърнах. - Нима не е сторил добро дело онзи, който го е очистил?

Не смееше да ме гледа в очите и това ми вдъхна кураж. Така хората, дето си мислят, че са по-добри и по-морални от вас, не ви гледат в очите, понеже се срамуват заради вас. А може би и защото възнамеряват да ви предадат на палачите.

Отвън, недалеч от дворната порта се разлаяха кучета.

- Пак заваля сняг - казах. - Къде са вашите хора тази вечер? Защо са излезли и са ви оставили съвсем сам у дома? Една свещ дори не са запалили.

- Това е доста странно, доста - отвърна той. - Изобщо не го проумявам.

Беше искрен, вярвах му и още веднъж усетих колко го обичам, макар че с другите миниатюристи често го подигравахме. Знам ли как усети, че сърцето ми се изпълва с прекомерно уважение и обич към него, но ме погали по косата с оная непоносима бащинска загриженост; не издадох и звук. Внезапно осъзнах, че живописта на Майстор Осман, вдъхновена от старите хератски майстори, няма бъдеще. Тази мисъл бе толкова безобразна, че самият аз се изплаших. Случва се с всекиго подир някое нещастие: Със сетна надежда се молиш всичко да продължи по старому и изобщо не те интересува, че изглеждаш и смешен, и глупав.