Орхан Памук - Името ми е червен

- Страхуваш ли се, синко? - загрижено попита Лелин ефенди. - От нашите рисунки?

В стаята бе толкова тъмно, че не видях дали се подсмихва - само предположих.

- То вече няма нищо тайно в нашата книга - отвърнах. -Вероятно е без значение. Но навсякъде се носят слухове за нея. Говори се, че, макар и не явно, поругаваме нашата вяра. Говори се, че тук не подготвяме книга според желанието и волята на Падишаха ни, а книга за собствено удовлетворение, безбожна, богохулническа, подражаваща художеството на неверниците, дори осмиваща Негово Величество Падишаха ни. Говори се, че дори дявола сме изобразили с умиление. Говори се, че наблюдаваме света в перспектива, от нивото на мръсното улично псе и как под предлог, че джамията трябвало да бъде на заден план, рисуваме в еднакъв размер и конската муха, и джамията, че обругаваме вярата си, че се гаврим с влизащите в джамията вярващи. Мисля за всичко това и по цели нощи не мога да мигна.

- Рисувахме заедно - каза Лелин ефенди, - не за да сътворим подобни неща. Веднъж поне прегрешихме ли?

- Аллах да ни пази! - отвърнах престорено. - Говори се, няма значение откъде са го чули, че има още една, последна рисунка, в която богохулството не е даже прикрито и обругаването е явно.

- Ти виждал ли си тази последна рисунка?

- Нарисувах каквото поискахте от мен по ъглите, посочени от вас върху двойната страница - натъртих предпазливо, очаквайки Лелин ефенди да го оцени. - Цялостната рисунка обаче така и не видях. Ако я бях видял, гнусните клевети щяха да бъдат опровергани и моята съвест щеше да бъде чиста.

- Защо изпитваш вина? - попита. - Какво мъчи душата ти? Кое те кара да се съмняваш в себе си?

- Когато подложат на нападки книгата, върху която човек вдъхновено се е трудил месеци наред и която приема за нещо свещено, той започва да се съмнява и още приживе изтърпява мъките на Ада. Трябваше да видя последната рисунка.

- Това ли е всичко, което те мъчи? Затова ли дойде тук?

Внезапно силно се притесних. Нямаше ли да му хрумне гнусното предположение, че аз съм убил Финяга ефенди?

- Сплетните се подклаждат от онези, които искат да свалят Падишаха ни от престола и на негово място да възкачат принца. Те разпространяват слуховете, че книгата тайно се подкрепя от Падишаха ни.

- Колцина вярват в това? - уморено и отегчено попита Лелин ефенди. - Всеки фанатичен ваиз, главозамаял се от проявения към него интерес, започва да бръщолеви, че вярата била застрашена. Доста сигурен начин да си изкарва прехраната.

Нима смяташе, че съм дошъл тук само за да го уведомя за слуховете?

- Горкият Финяга ефенди - изрекох с разтреперан глас.

- Заговори се, че ние сме го убили, понеже видял рисунката и осъзнал, че охулва вярата ни. Мой близък от придворната работилница ми го каза. Знаете как е - чираци, калфи - не спират да злословят.

Следвайки същата логика, продължих още по-емоционално. Вече не знаех кое от казаното съм чул, кое сам си измислях от страх след гибелта на покварения клеветник, кое просто си фантазирах. Надявах се подир толкова изприказвани думи. Лелин ефенди да измъкне последната рисунка, да я покаже, да ме успокои. Защо не проумяваше, че само така бих пречистил от подозрения своя греховен път?

Силно ми се щеше да го предизвикам и запитах дръзко:

- Човек може ли да сътвори безбожна рисунка, без да се усети?

Вместо отговор той стори изящно движение с ръка, сякаш в стаята имаше спящо дете и аз млъкнах.

- Доста се стъмни - прошепна той. - Май трябва да запалим свещта.

Когато свещта, запалена от мангала, се разгоря, видях особена, непозната гордост, изписана върху лицето му и това не ми хареса. Може би бе израз на състрадание? Може би бе разкрил всичко, може би смяташе, че съм подъл убиец, или пък се боеше от мен? Спомням си - внезапно мислите ми излязоха извън контрол и аз учудено ги проследявах, сякаш бяха нечии чужди мисли. Килимът на пода: В единия му ъгъл имаше фигура, наподобяваща вълк. Защо ли досега не я бях забелязал?

- Желанията на всички привързани към живописта, миниатюрата и хубавите книги ханове, шахове, падишаси, преминават през три сезона - каза Лелин ефенди. - В началото са храбри, общителни и любопитни. Държат на рисунката за авторитет, за да не са по-назад от останалите. И докато през този първи сезон все още се учат, през втория сезон поръчват желаните книги за собствено удоволствие. И вече научени да изпитват неподправено удоволствие от рисунките, те се ползват с огромно уважение, а книгите, които оставят, ще ги прославят на този свят и след смъртта им. В есента на своя живот никой падишах не се интересува от безсмъртието, с което дарява този свят. Под безсмъртие в този свят разбирам да те помнят идните поколения, внуците. Всъщност привързаните към миниатюрната живопис владетели са си подсигурили безсмъртие на този свят чрез книгите, които ни поръчваха, в които ни караха да изписваме имената им, да разказваме личната им история. На стари години обаче единственото, на което държат е да си подсигурят добро кътче в отвъдното. И мигновено отсъждат, че пречка за това е живописта. Ето кое ме измъчва и плаши най-вече. Шах Тахмасб, самият той майстор-миниатюрист, прекарал цялата си младост в собствената си придворна работилница, когато краят му наближил, затворил прекрасната си придворна работилница, разпратил надалеч от Табриз даровитите си миниатюристи, разпръснал книгите си и се отдал на покаяние. Защо всички смятат, че живописта ще им затвори вратите към Рая?