Орхан Памук - Името ми е червен

Усърдните кучета завиха с все сила, а Шекюре разтревожено каза: „Вече ще тръгвам.“ Едва тогава едновременно забелязахме, че в къщата с призрака на евреина доста се е смрачило, макар вечерта да не бе настъпила. Тялото ми от само себе си се раздвижи и аз понечих да я прегърна отново, но тя се изметна встрани като подскочило врабче.

- Кажи бързо красива ли съм все още?

Казах, изслуша колко е красива, вярвайки в онова, което чува.

- А тоалетът ми?

Описах го.

- Хубаво ли ухая?

Шекюре естествено знаеше, че онова, което Незами нарича любовен шахмат, не се постига с литературни упражнения в тоя стил, а с ходовете на душите, изигравани от влюбените спонтанно.

- Ти сега колко ще печелиш? - попита тя. - Ще можеш ли да отгледаш моите сирачета?

Прегърнах я и заразказвах колко много съм научил през дванайсетгодишната си служба, за придобития си опит от преживените битки и за моето бляскаво бъдеще.

- Колко хубаво се прегръщахме преди малко. Сега първоначалната магия изчезна.

Прегърнах я по-силно, за да докажа колко съм искрен и попитах защо ми е върнала по Естер рисунката, която направих преди дванайсет години, след като я е пазила до сега. Очите й изразиха едновременно смайване от моята глупост и извираща от душата й нежност към мене. Целунахме се. Открих, че този път не съм обсебен от главозамайващата ме похотливост, разтърси ме силна - сякаш орел бе размахал крилата си - любов, която нахлу в сърцата ни, в гърдите ни, в слабините ни, навсякъде в нас. Най-верният път не е ли пътят да усмириш желанието да се любиш?

Когато обхванах едрите й гърди със своите шепи, Шекюре ме отблъсна решително и нежно. Не бях достатъчно зрял мъж, който да се оправи с една вдъхваща доверие семейна връзка, с жена, омърсена преди сватбата. Бях толкова неопитен и безразсъден, че забравих - в бързата работа има пръст Сатаната, не мислех колко търпение и страдания са необходими, преди да създадеш щастливо семейство. Изплъзна се от ръцете ми, спусна памучното пече върху лицето си и се отправи към изхода. През отворената врата видях падащия върху рано смрачилите се улици сняг и забравил, че тук, може би за да не разтревожим духа на обесения евреин само шептяхме, извиках:

- Отсега нататък какво ще правим?

- Не знам - отвърна тя, спазвайки правилата на любовния шахмат - тръгна си безмълвно, а снегът бързо засипваше прелестните й следи в старата градина.

Случвало се е, убеден съм, и с вас. Както се скиташ по криволичещите безкрайни истанбулски улици, както поднасяш устата си парченце пържена в масло тиква насред някакъв приют, или разглеждаш внимателно, с присвити очи орнаментните извивки в полето на някоя страница, да усетиш внезапно, че това, което изживяваш в настоящето, се е случило в миналото. Вървиш из улиците и ти се струва, че вече си стъпвал по този сняг, а не че в момента вървиш по снега.

Необикновените неща, които ще споделя с вас, протичаха и в познатото настояще, и в миналото. Привечер е, спуска се мрак, прехвърча сняг и аз вървя по улицата на Лелин ефенди.

За разлика от друг път, идвах тук, изпълнен с решимост - знаех какво искам. Както и преди, мислех си за всякакви работи - за останалите от времето на Тимур хератски книги с изобразеното върху тях непозлатено слънце, за това как казах на мама, че съм получил седемстотин акчета за някаква книга, за вината си, за наивността си; вървях, унесен в мислите си, ала този път не нозете ме водеха сами по тази улица. Идвах с пълното съзнание какво върша.

Възнамерявах да похлопам на огромната порта, макар да знаех, че няма кой да отвори, но преди да съм я докоснал, тя се открехна от само себе си; Аллах отново бе с мен. Както преди, когато идвах тук вечер, за да допълвам с рисунки книгата на Лелин ефенди, не срещнах никого, докато минавах през лятната пристройка с проблясваща каменна настилка. Вдясно - ведрото от кладенеца с кацналото отгоре му врабче, което не изглеждаше натъжено от студа, срещу мен - огнището, кой знае защо незапалено за вечерта, вляво - конюшнята за конете на гостите; всичко си беше на мястото. Влязох през отворената откъм конюшнята врата, чепиците ми затрополяха по дървеното стълбище, докато, покашлювайки, се заизкачвах нагоре.

Кашлянето ми остана безответно. Както и шумът, произведен от калните ми чепици - изух ги на влизане в софата, подредих ги сред останалите чифтове до прага. Огледах както винаги строените обувки и не забелязах там зелените, изящни обувчици, които, предполагах, бяха на Шекюре и реших със сигурност, че в къщата няма никого.