Орхан Памук - Името ми е червен

- Как ме помнеше?

- С болка. Защото когато си спомнях за тебе, онова, което изникваше в мен не бе ти, а моята представа за тебе. Сещаш ли се за нашите разговори в детството за Хосроу и Ширин, дето се влюбили един в друг само по изображенията си? Защо Ширин не се е влюбила в очарователния Хосроу, когато за пръв път е зърнала окачената на дървото рисунка с неговото изображение, защо е било нужно да я вижда три пъти, та да се влюби? Ти каза, че в приказките всичко става по три пъти. А аз казах, че любовта им е трябвало да пламне, виждайки още първата рисунка. Но кой би нарисувал Хосроу дотолкова истински, дотолкова реално, че тя да разпознае в него любовта си? За това изобщо не бяхме разговаряли. Ако през тези дванайсет години имах в себе си една реалистична рисунка на твоето неповторимо лице, нямаше тъй да страдам.

Каза ми доста красиви неща все в тоя смисъл - как можеш, съзерцавайки една рисунка, да се влюбиш, колко е страдал заради мене. Тогава забелязах, че стъпка по стъпка ме приближава и затова като че ли не запомних думите му - те просто се сляха с моите спомени. Щях да се сетя за тях по-късно и тогава да ги осмисля. Сега усещах само магията на думите му; той ме привличаше. Изпитвах вина, че заради мене е страдал дванайсет години. Колко красиво говори, колко добър е Кара! Невинен е като дете! Прочетох го в очите му. Това, че толкова ме обича, ме изпълни с доверие.

Прегърнахме се. Беше тъй хубаво, че забравих вината си. През цялото ми същество премина тръпка, по-сладка и от мед. Притиснах го още по-силно. Позволих му да ме целуне, целунах го и аз. И докато се целувахме, ми се стори, че целият свят се сгушва в някаква блажена тъмнина. Щеше ми се всички да се прегръщат като нас. Сякаш си припомнях какво е да обичаш. Усетих езика му в устата си. Хареса ми, струваше ми се, че заедно с нас целият свят потъва в лъчезарна доброта; и забравих злините.

Сега ще ви разкажа как би била нарисувана нашата прегръдка с Кара, ако някой ден в някоя книга и моята нещастна история бъде описана и изобразена от легендарните хератски миниатюристи. Има необикновени страници - баща ми развълнувано ми ги беше показвал: Потокът на написаното и трептенето на листа се получават от един и същи екстаз; стенните орнаменти и винетките по страниците са от едно и също естество. Тревогата на лястовицата, която пробива с крилото си рамката и винетката, напомня тревожния порив на влюбените. В тези рисунки влюбените, които се гледат с нега, които се укоряват с красноречие, са представени тъй дребни, тъй отдалечени, че за миг човек си казва - тази история не разказва за тях, а за великолепния дворец, където са се срещнали, за фантастичната градина, в която всяко листо е изрисувано с любов, за звездната нощ, която ги озарява, за тъмните дървеса. Но ако човек се вгледа внимателно в тайнствения ред на багрите, изпълнени с невероятна искреност от миниатюристите и в загадъчната светлина, бликаща от всяко ъгълче на творбата, мигом разбира, че изобразената в рисунките тайнственост и любовта са от едно и също естество. Като че ли от влюбените, нейде от дълбините на рисунката, струи светлина. Когато двамата, аз и Кара, се прегърнахме, повярвайте ми, изпитах усещането, че същата доброта се разпростря из целия свят.

Слава на Аллах, имам достатъчно опит, за да знам, че една доброта никога не продължава достатъчно дълго. Отначало Кара сладостно обхвана с шепи едрите ми гърди. Толкова ми стана хубаво, че забравих всичко и изпитах желание да засмуче зърната ми. Не го направи, чувстваше се неуверен в действията си. Сякаш не знаеше точно какво иска, но възбудата му нарастваше повече и повече. Притискахме се все по-плътно, ала помежду ни вече се бяха промъкнали страхът и срамът. Отначало, когато здраво притегли бедрата ми и опря в корема ми огромната си втвърдена издутина изпитах удоволствие; бях любопитна, не се срамувах; казах си с гордост, че като се прегръщаш толкова дълго, е най-естествено онова нещо да наедрява. После го извади, аз извърнах глава, ала очите ми се уголемиха почти толкова, колкото голяма бе издутината му -не можех да ги откъсна от там.

Сетне опита да ме принуди да върша безсрамия, каквито не биха извършили даже леконравните куманки - бях чувала за тях в историите, разправяни от жените в банята, - а аз направо се вцепених.

- Не бърчи вежди, душице - примоли се той.

Изправих се, избутах го и без да ме интересува, че ще се наскърби, се разкрещях.