Орхан Памук - Името ми е червен

Върнах се в своя кът и през дупчицата видях как с несмели крачки мина през софата, как приближи баща ми и Кара, спря се, за миг го обзе нерешителност и извърна очи към дупчицата. Разплака се. Ала със сетни сили все пак се хвърли в прегръдката на Кара. Той пък, в старанието да заслужи правото да бъде баща на децата ми, без да съзнава причината, не се обърка, взе разревалия Орхан в прегръдките си и разтвори юмручето на детето.

Орхан тичешком се върна под смаяния поглед на баща ми, аз го пресрещнах с прегръдка, обсипах го с целувки, отведох го в кухнята, напълних устата му с любимите му стафиди и казах:

- Хайрие, взимаш децата и отивате на пристанището в Кадърга, купи от Коста кефал за чорбата на татко. Дръж тия двайсет акчета, с рестото от рибата вземи на връщане любимите на Орхан сушени смокини и дренки. За Шевкет -леблебия и парче пестил с бадеми. Разхождайте се, колкото искате до вечерния езан, само внимай децата да не настинат.

Облякоха се и излязоха - олекна ми в настъпилата тишина. Качих се горе, измъкнах изпод ухаещите на лавандула калъфки за възглавници изработеното от свекър ми огледало, дар от мъжа ми и го окачих. Застанах на известно разстояние от огледалото, та да се виждам отгоре до долу. Елекът от червено сукно ми стоеше добре, но с цялата си душа желаех и лилавата риза, която мама бе измъкнала от раклата със собствения си чеиз. Взех и светлозелената хърка [97] Връхна дреха с подплата. - (Бел. прев.) - баба ми сама бе избродирала цветя върху нея. Не си отиваха. Докато обличах лилавата риза, измръзнах, взех да треперя, с мен затрепери и пламъкът на свещта - Най-отгоре, естествено, ще туря аленото си ферадже, подплатено с лисича кожа, не, в последния момент се отказах, тихичко минах в софата, извадих от раклата онова дълго и широко небесносиньо вълнено ферадже от мама и си го сложих. Точно тогава чух гласове откъм вратата и се притесних: Кара си тръгва! Свалих маминото ферадже, турих си аленото, подплатеното с кожа: Малко ме стягаше на гърдите, но ми харесваше. Покрих добре главата си, спуснах върху лицето си памучното пече [98] Воал, було. - (Бел. прев.) .

Кара ефенди още не тръгваше, бях се объркала от вълнение. Ако излезна веднага, ще река на баща си, че отивам с децата за риба. Спуснах се по стълбите като котка.

Затворих вратата като дух. Прекосих безмълвно двора, излязох на улицата, поспрях се за миг и през печето хвърлих поглед назад - стори ми се, че къщата не е нашата къща.

На улицата - никой, даже и котки. Прехвърчаше сняг. Разтреперана, влязох в запустялата градина, дето слънцето не се отбиваше никога. Миришеше на изгнили листа, влага и смърт, ала щом се вмъкнах в къщата на обесения евреин, почувствах се като у дома си. Говори се, че нощем джиновете се срещат тук, палят огнището и се веселят. Страшничко беше да слушам звука от собствените си стъпки в празната къща: Зачаках неподвижно. Нещо в градината изпращя, но мигом всичко се обви в тишина. Наблизо излая куче; разпознавам лая на кварталните кучета, този ми бе непознат.

В последвалото безмълвие усетих нещо такова: Сякаш в къщата имаше още някой и не помръдвах, за да не чуе стъпките ми. По улицата, унесени в приказки, минаха някакви хора. Сетих се за Хайрие и децата: Дано, Господи, не премръзнат. В нахлулата отново тишина ме обзе разкаяние. Кара нямаше да дойде, сторих грешка, трябва да се прибирам вкъщи, не бива да накърнявам още повече гордостта си. С уплах си представих, че Хасан ме следи, дочух шум в градината. Вратата се отвори.

Внезапно смених мястото си. Не знам защо постъпих така, но проумях, че залялата прозореца светлина откъм градината ще ме освети отдясно и в тази светлина Кара ще ме види сред тайнствеността на сенките, за които говореше татко. Спуснах печето и се притаих, вслушана в отекващите стъпки.

Кара ме видя още от прага, пристъпи няколко пъти и спря. Гледахме се от разстояние пет-шест крачки. Изглеждаше поздрав и по-силен, отколкото ми се струваше през моята наблюдателница. Тишина.

- Свали си печето - прошепна. - Моля те.

- Аз съм омъжена. Чакам мъжа си.

- Свали си печето - изрече със същия тон. - Той никога няма да се върне.

- За да ми кажеш това ли ме повика тук?

- Не, за да те видя. Дванайсет години мисля за тебе. Открий си лицето, скъпа, веднъж поне да те зърна.

Смъкнах печето. Стана ми приятно, че дълго се взира в лицето ми, в очите ми, без да пророни и дума.

- След женитбата и майчинството си се разхубавила. Лицето ти не е това, което си спомнях.