Орхан Памук - Името ми е червен

Плътно прилепила окото до дупката, забелязвам тъгата по лицето на Кара след тия дванайсет години. Изпитвам и вина, и гордост, че се е измъчвал толкова заради мене. Кара разглеждаше направената за книгата на баща ми рисунка и го слушаше - лицето му бе детинско, невинно. Ето, тъй разтвори розовата си уста като дете, че ми се прииска да пъхна в нея гърдата си. Да зашарят пръстите ми из косата му на тила, а той да положи глава в уюта на моите гърди и, както правеха децата ми, да засмуче зърното, блажено притворил очи, и като нещастно и безпомощно бебе да усети, че покоят е в моите ласки - това окончателно би го обвързало с мен.

Тъй ми допадна тая фантазия, че си представих как леко запотеният Кара внимателно и удивено оглежда не показваната от баща ми рисунка на дявола, а моите едри гърди. Гледа опиянен не само гърдите ми, а и косите ми, тялото ми, всичко мое. И дотолкова го пленявам, че изрича онези мили думи, неизказани някога, а по лицето и погледа му откривам, че се възхищава от моето достойнство, от моя опит, от моето възпитание, от търпението, с което храбро чакам мъжа си, от прелестта на писмото, което му проводих.

И ме хвана яд на баща ми, който правеше всичко възможно да не се омъжа повторно. Омръзнаха ми и рисунките му с подражанията на франкските майстори, дето ги поръчваше на миниатюристите, и венецианските му спомени.

Отново притворих очи, о, Аллах, не го сторих по собствено желание, а защото си представих как Кара се приближава към мен в мрака, как тихо застава зад гърба ми. Внезапно ме целува по тила, по шията, по ушите -усещам цялата му сила. И понеже е и здрав, и голям, и корав, аз мога да му се доверя, това ме прави уверена. Погъделичква тила ми, зърната на гърдите ми настръхват. Затворила очи в мрака, усещам как към мен приближава нещо огромно и направо ми се завива свят. Нима е на Кара?

Моят изстрадал мъж понякога, в сънищата ми, показваше своето си нещо. Виждах как се опитва да надигне окървавеното си, прободено от стрелите и копията на сафавидите тяло и да закрачи, да ме приближи, ала за жалост помежду ни се ширваше река. Окървавен, измъчен, той ме зовеше от отсрещния бряг на реката и какво да видя - нещо в слабините му наедряваше. Ако е вярно туй, дето грузинката го разказа в банята, пък дъртите вещици го потвърдиха с възгласи: „Направо става огромно“, онуй нещо на мъжа ми не бе чак такова. Вчера, когато пратих по Шевкет празния лист, и Кара го пое, мернах под връвта на шалварите му нещо доста издуто - че беше онова, онова си беше; уплаших се, че ако е по-голямо от това на мъжа ми, нямаше да се побере в мене и можеше да ми причини силна болка.

- Мамо, Шевкет ме дразни.

Махнах се от тъмния ъгъл на долапа, минах безмълвно в отсрещната стая, извадих от раклата червения сукнен елек, облякох го. Бяха измъкнали моя дюшек и шумно се боричкаха върху него.

- Нали ви казах, че когато Кара е у дома, не бива да крещите?

- Мамо, защо си с червения елек? - попита Шевкет.

- Мамо бе, Шевкет ме дразни - оплака се Орхан.

- Нали ти казах да не го дразниш? Тоя боклук какво търси тука? - в края на дюшека забелязах парче кожа.

- Мърша - рече Орхан. - Шевкет я взе от улицата.

- Бързо да я върнете, откъдето сте я взели.

- Шевкет да си я носи.

- Хайде, казах вече.

Разбраха неотстъпчивостта ми по гневното хапене на устните, обикновено правех така преди да ги напердаша, уплашиха се и излетяха. Дано се върнат бърже, че да не изстинат.

Кара ми допадаше най-много от всички миниатюристи, защото ме обичаше повече от всеки друг и познавах душата му. Взех лист и перо и без да му мисля много, на един дъх написах:

„Добре, ще дойда в къщата на обесення евреин преди вечерния езан. Довършвай по-бързо книгата на баща ми. “

Не отговорих на Хасан, защото ако наистина иде при кадията, не ми се вярва, че ще успеят с баща му да съберат хората си и да нахлуят още днес у дома. Ако беше така, нямаше да ми пише, нямаше да очаква отговор от мене, а би нахлул в дома ни изневиделица. Сега очаква моя отговор и не го ли получи, ще лудне, ще тръгне да събира хората си и чак тогава ще нахлуят. Не си и помисляйте, че никак не се страхувам от него. Нека ви кажа какво изпитвам в момента: Не се боя чак толкова от Хасан, защото обичам и него.

Ще попитате какво значи това „обичам го“ и ще бъдете прави - няма да се обидя. Не че не забелязвах колко е беден и слаб този мъж, как през годините, докато под един покрив очаквахме завръщането на мъжа ми от войната, все търсеше сгодния случай. Сега обаче Естер твърди, че печелел доста добре и по вдигането на веждите й разбирам, че не лъже. А щом вече се е сдобил и с пари, и със самочувствие, все се надявам злото, което движи Хасан, да изчезне и да се прояви неговата тъмна, необяснима страна, която ме привличаше. Бях открила тази му страна благодарение на писмата, които упорито ми пращаше.