Орхан Памук - Името ми е червен

- Ти си умна жена - рече Хасан, за да поласкае гордостта ми, която си мислеше, че е наранил. - Бързо отнеси това писмо. Любопитен съм да видя отговора на оня глупак.

Прищя ми се да отвърна: „Кара не е толкова глупав.“ Свахата Естер, предизвиквайки ревността на съперниците, печели немалко пари. Но се страхувах от изблици на гняв.

- Нали на ъгъла има един татарин, просяк - рекох на излизане, - голям грубиянин е.

Поех в обратна посока, за да избегна слепеца и на ранина пресякох Птичия пазар. Защо ли мюсюлманите не ядат кокоши глави и крака? Странно! Баба ми, мир на праха й, разправяше, че като дошли от Португалия, варяли само кокоши крака за по-евтино.

В Камераралъгъ зърнах някаква жена, съпровождана от робите си, съпруга на паша ли, богаташка щерка ли, яхнала коня си като мъж, и въздъхнах. Ако баща й не витаеше в облаците, отдаден на книгите, а мъжът й се бе завърнал с трофеи от войната със сафавидите, и Шекюре щеше да си живее като тая горделивка. Заслужаваше го повече от всяка друга.

Свърнах към улицата на Кара и сърцето ми веднага заби учестено. Исках ли Шекюре да се омъжи за този човек? Опитвах се да държа Шекюре едновременно и близо, и далеч от Хасан - ами Кара? Прекалено е праволинеен във всичко, само не и в любовта си към Шекюре.

- Търговката-а-а!

С нищо несравнимо е щастието да връчваш писма на влюбени, оглупели от самота, от отсъствието на жена, от отсъствието на мъж. Дори да са убедени, че ще получат най-лошите вести, преди да са изчели писмото, все ги изпълва надежда.

Макар че не бе споменала нищо за връщането на мъжа си, а думите „недей да храниш напразни надежди“ свързваше с определено условие, Кара, естествено, бе в правото си да се надява. С интерес наблюдавах как чете. Тревога, дори страх смени щастието му. Оттегли се за отговора, пък аз, както би сторила всяка мъдра търговка, разтворих „лъжовната“ бохча, измъкнах черна кесия за пари и я показах на любопитната хазяйка на Кара.

- От най-доброто персийско кадифе е - рекох.

- Синът ми загина във войната с персите - отвърна. - Ти от кого носиш писмо на Кара?

По лицето й схванах, че крои планове да обвърже красавеца Кара я със собствената си, я с нечия друга мършава щерка.

- А, от никого - отвърнах. - Един беден роднина, който умира в болницата „Байрампаша“, иска пари.

- Ле-леее, ле-леее - завайка се невярващо тя. - Че кой е този нещастник?

- А как загина твоят син във войната? - запитах, за да не й отговоря.

Изгледахме се враждебно. Вдовица е, съвсем самотна е. Мъчен живот! Само ако сте търговка, преносителка на писма като Естер, бихте забелязали, че в живота хората се вълнуват единствено от богатство, от власт и вълшебни любовни истории. Всичко останало - мъката, разлъката, ревността, самотата, враждебността, сълзите, сплетните и нескончаемата мизерия са като домашните им вещи: стар, излинял пъстър килим, черпак, сахан, празна тава, маша до огнището и съд за пепел, два овехтели сандъка - малък и по-голям, поставка за кауци, та да не си помисли някой, че в къщата живее самотна вдовица, вехта сабя, та да се стряскат крадците.

Задъхан от радост, Кара се върна с една кесия.

- Търговке - каза той, задоволявайки интереса на по-любопитната и от мен хазяйка, - вземи това и го занеси на нещастния болен. Ако има отговор, чакам го веднага. После цял ден ще прекарам в дома на Лелин Челеби.

Нямаше никаква нужда от подобни игрички. Нужно ли е юначага като Кара да крие, че си е намерил изгора, че е получил знак от нея и в отговор й изпраща писмо и кърпичка? Да не би пък да е хвърлил око на хазяйската щерка? Понякога съвсем, ама съвсем не вярвам на Кара и се боя Шекюре да не бъде жестоко измамена. Цял ден да прекара с нея в една и съща къща и да не намери начин да й изпрати поне един знак.

На улицата отворих кесията, от нея изскочиха дванайсет акчета и писмо. Толкова бях любопитна какво пише в него, че се затичах право към Хасан. Пред дюкяните за плодове и зеленчуци бяха изложени зеле и моркови. Връзка едър праз направо крещеше: „Ела да ме пипнеш, Естер.“ Но нямах настроение за това.

Като стигнах нужната улица, забелязах слепия татарин, готов пак да избълва нещо по мой адрес. Извиках едно „тюх“ и се изплюх в неговата посока, толкоз. Защо ли студът не погубва такива мошеници?

Изгарях от нетърпение, докато Хасан четеше писмото. Накрая без всякакви задръжки изрекох: „И какво?“ Зачете писмото на глас:

„Скъпа Шекюре ханъм, искаш от мен да довърша книгата на баща ти. Знай, че друга цел, освен тази нямам. Тази е целта, заради която посещавам дома ви, а не за да те тревожа, както пишеш. Много добре знам, че любовта, която изпитвам към теб, си е моя грижа. Но заради тази любов все не смогвам да съчиня за книгата онова, което иска баща ти, моят Лелин. Щом усетя твоето присъствие в къщата, мигом се вцепенявам и не мога да помогна на баща ти. Дълго мислих и разбрах, че причината за това е една-единствена. След дванайсет години видях лицето ти само веднъж, когато се появи на прозореца. Сега много се страхувам да не забравя този образ. Ако те видя още веднъж по-отблизо, ще престана да се боя, че мога да забравя образа ти и лесно ще завърша книгата на баща ти. Вчера Шевкет ме отведе в дома на обесения евреин. Никой не би ни видял в тази пустееща къща. Иди там в удобно за тебе време, аз ще те чакам. Шевкет ми каза още, че вчера си сънувала смъртта на мъжа си. “