Орхан Памук - Името ми е червен

Жени от кварталите Къзълминаре и Каракеди бяха заръчали лилав и червен плат за юргани, та призори ги натъпках в бохчата си. Заедно със синята китайска коприна - зелената оставих настрана - от току-що пристигналия португалски кораб. И понеже снегът не спираше и краят на зимата още не се виждаше, притурих доста вълнени чорапи, дебели вълнени пояси, различни по цвят дебели вълнени елеци - подредих ги така, че отворя ли бохчата, сърцето и на най-равнодушната жена да трепне. Добавих и ефирни, скъпи копринени кърпи за жените, дето ме канеха не за покупки, а да посплетничат, кесии за пари и везани изтривалки за баня, сетне вдигнах бохчата - ой, толкова е натежала, че направо ще ми откъсне кръста. Пуснах я на пода. Отворих я, зачудих се какво да измъкна, когато на вратата се похлопа - Нисим отвори и ме извика.

На вратата, посиняла от студ, стоеше прислужницата Хайрие. В ръката си стискаше писмо.

- Праща го Шекюре ханъм - прошепна тя тъй разтревожено, сякаш самата бе влюбена и копнееше да се омъжва.

Взех много грижливо писмото и предупредих глупачката да се прибира право вкъщи, та да не я види никой. Нисим ме гледаше въпросително. Надигнах огромната, привидно лека бохча, която щях да мъкна заедно с писмото.

- Шекюре, щерката на Лелин Челеби, изгаря от любов - обясних му аз. - Направо си е изгубила ума.

Разсмях се и излязох, ала тутакси изпитах неудобство. Защото вместо да се гавря с любовното приключение на Шекюре, би трябвало да проливам сълзи за несретния й живот. Колко е хубаво черноокото ми тъжно момиче!

Минах бързешком край охлузените къщи на еврейската махала, които изглеждаха още по-самотни и тихи в сутрешния мраз. По-нататък, добирайки до до улицата на Хасан, мернах на ъгъла слепия просяк, дето внимателно изучаваше минувачите и с все сила извиках: „Търговката!“

- Ей, дебела свадливке, и да не викаш, пак ще те разпозная по стъпките - рече.

- Мръсен слепецо - отвърнах. - Нещастен татарино! Слепците са напаст, забравена от Аллах. Господ да те накаже!

Преди не се дразнех от подобни неща. Вратата ми отвори бащата на Хасан. Абхазец, благовъзпитан и изискан.

- Да видим тоз път какво ни носите?

- Мързеливият ти син спи ли?

- Как ще спи. Все към улицата гледа. Чака вести да му донесеш.

Ужасно бе тъмна тая къща, всеки път ми се струваше, че влизам в гроб. Шекюре изобщо не разпитваше как живеят, ама аз й наговарях такива едни неща за къщата, че и през ум да не й мине да се връща в тая гробница. Трудно ми е дори да си представя, че красавицата ми Шекюре е била някога господарка на този дом и е живяла тук с палавите си синчета. Вътре миришеше на сън и смърт. Пристъпих в другата стая, все по-навътре в мрака.

Нищо не се виждаше. Тъкмо измъкнах писмото и от мрака се появи Хасан, грабна го от ръката ми. Както винаги го оставих да чете на спокойствие, нека задоволи любопитството си. Скоро вдигна глава от листа.

- Друго няма ли? - попита, макар да знаеше, че няма. -Много е кратко това писмо - додаде и зачете на глас: „ Кара ефенди, идваш в дома ни и стоиш по цял ден. Ала чух, че не си написал нито ред за книгата на баща ми. Недей да храниш напразни надежди, докато не завършиш книгата на баща ми. “

С писмото в ръка ме изгледа така обвинително, сякаш аз бях виновна за случващото се. Мразя безмълвието на тоя дом.

- И дума не е споменала, че е омъжена, че мъжът й ще се върне от войната - рече той. - Защо?

- Че откъде да знам - отвърнах. - Не ги пиша аз тия писма.

- Понякога и в това се съмнявам - каза и ми върна писмото заедно с петнайсет акчета.

- Ей, някои мъже като забогатеят, стават скъперници, ама ти не си от тях.

В този мъж имаше нещо хитроумно и въпреки мрачното му и тежко положение, човек можеше да разбере защо Шекюре все още приема писмата му.

- Каква е тази книга на баща й?

- Знаеш каква! Разправят, че всички пари ги давал Падишахът ни.

- Дочух, че заради рисунките в тая книга миниатюристите се избивали - каза той. - Дали е заради парите, дали заради охулването на нашата вяра, да не чува Господ. Който погледнел рисунките, веднага ослепявал.

Подсмихна се, давайки ми да разбера, че не е нужно да приемам думите му насериозно. Сякаш аз самата не можех да преценя кога нещо е сериозно. Хасан, чиято гордост бе наранена, се опита съвсем съзнателно, както повечето мъже, нуждаещи се от посредничеството ми при предаване на писмата, да ме унизи. Аз пък вечно се правех, че тая работа ме тормози, та да им доставя удоволствие. Девойките с наранена гордост обаче ме прегръщаха и плачеха.