Орхан Памук - Името ми е червен

- Черноока моя, щастие мое, красавице моя, окъснях, щото проклетникът Нисим, нали ми е съпруг, не искаше да ме пусне - избълва Естер. - Нямаш мъж на главата си и трябва да цениш това.

Щом измъкна писмата, ги грабнах от ръката й. Хайрие бе се оттеглила в ъгъла - хем да не ми се пречка, хем да чува всичко. Обърнах се с гръб към Естер, та да не вижда лицето ми, и най-напред изчетох писмото на Кара. Потръпнах, като си помислих за къщата на обесения евреин. „Не бой се, Шекюре, ще се справиш“ - казах си аз и зачетох писмото на Хасан. И той бе на път да лудне.

„Шекюре ханъм, направо изгарям, но знам, че това не те интересува. Нощем сънувам как по безмълвни хълмове тичам след твоето видение. Всеки път, когато оставяш писмата ми без отговор - знам, че си ги прочела, - в сърцето ми се впива стрела. Пиша с надеждата, че ще отговориш поне на това ми писмо. Носят се слухове, разпространяват се от уста на уста, че си казала на децата как си сънувала, че мъжът ти е умрял и си вече свободна. Не знам дали е вярно. Това, което знам е, че все още си жена на брат ми и си обвързана с този дом. Баща ми също смята, че съм прав и днес отиваме при кадията, за да те върнем вкъщи. Ще дойдем с още хора, съобщи и на баща си. Приготви си бохчата, връщаш се у дома. Прати ми веднага отговор по Естер. “

Изчетох писмото два пъти, посъвзех се и изгледах въпросително Естер. Тя обаче не каза нищо ново ни за Хасан, ни за Кара.

Извадих перото, дето го бях скрила в края на долапа за тенджери, сложих лист хартия върху дъската за хляб, възнамерявайки да отговоря на Кара, но след миг се отказах.

Сетих се нещо. Обърнах се и изгледах Естер: Примижала щастливо като пухкаво дете тя поглъщаше сиропа от рози, а на мен ми дойде безумната идея, че Естер знаеше какво съм си мислела преди малко. Прибрах перото и листа и се усмихнах на Естер.

- Как сладко се усмихваш, хубавице - каза. - Не се тревожи, всяко нещо накрая приключва добре. Истанбул гъмжи от богати бейове и паши, дето душа дават да се оженят за хубавица и умница като тебе.

Знаете: Случва се прибързано да изречеш някому нещо с цялата си вяра, пък сетне се питаш - „Колкото и да не вярвам в това, защо ли го казах без да го вярвам?“ Тъй се случи и с мен.

- В името на Аллах, Естер, кой би пожелал да се ожени за вдовица с две деца?

- За такава като тебе много, мно-о-о-го мъже ще пожелаят - разпери ръце, та да покаже колко са много.

Гледах я в очите. Казах си, че не я обичам. Замълчах и тя разбра - няма да й дам никакво писмо и е време да си върви. Когато Естер си тръгна, усетих същото, не зная как да ви го обясня, безмълвие в душата си и се оттеглих в своето кътче.

Опрях се на стената и дълго останах неподвижна в мрака. Мислех за себе си, за бъдещето и за нарастващия в душата ми страх. През цялото време можех да чувам разговорите на Шевкет и Орхан в стаята над мен.

- Страхлив си като жена - каза Шевкет. - Нападаш в гръб.

- Зъбът ми се клати - каза Орхан.

В същото време обаче друга част от съзнанието ми бе заета с разговора между баща ми и Кара.

Синята врата на работната стая бе открехната и аз спокойно можех да чувам техния разговор. Татко каза:

- Човек, видял портретите на италианските майстори, с уплах разбира, че нарисуваните очи не са обикновени кръгли дупки, които буквално си приличат, а са досущ като очите ни - отразяват светлината като огледало и я поглъщат като мракът. Устните не са разрези, плоски като хартия по средата на лицето - веднъж те са напрегнати, друг път отпуснати и отразяват нашата радост и тъга, нашата душевност, червеният им цвят е винаги различен, те са средоточие на духа. Носовете ни не са някаква нелепа преграда, разделяща лицето надве, а жив, любопитен орган със своя специфична форма.

Дали и Кара се смайваше като мен, когато баща ми казваше „ние“ и споменаваше за гяурските бейове, които си поръчвали портрети? Надзърнах през дупката и лицето на Кара ми се стори толкова бледо, че за миг се уплаших. Скъпи мой мургавелко, тъжен мой храбрецо, дали лицето ти е тъй бледо, задето цяла нощ не си мигнал от мисли за мене?

Вероятно не знаете: Кара е висок, строен и чаровен. Има високо чело, бадемови очи, волеви и изящен нос. Ръцете му, още от детството ни, са фини и удължени, пръстите му -пъргави и игриви. Изправи ли се, изглежда слаб, ала е жилав, гърбът му е изпънат, раменете - широки, но това не са рамене на хамалин. Като дете и тялото, и лицето му изглеждаха някак си не на място. Сега, когато за първи път след дванайсет години го зърнах от моето тъмно кътче, разбрах - вече е зрял мъж.