Орхан Памук - Името ми е червен

Този човек клепаше всички нас, работещи поръчаната от Падишаха ни тайна книга. Ако не бях прекършил гласа му, щеше да обяви за неверници и Лелин ефенди, и миниатюристите, и даже самия Майстор Осман, и щеше да ни предаде в ръцете на побеснелия ерзурумски ходжа и неговите хора. Достатъчно е веднъж да се изрече на глас, че миниатюристите са безбожници и ела после гледай как ерзурумците, дето само си търсят повод за демонстрация на своята сила, ще пометат не само майстор-миниатюристите, а и цялата придворна работилница, докато Падишахът ни ще наблюдава всичко това, без да отрони и дума.

Винаги щом се отбиех тук, премитах и почиствах всичко с метлата и парцалите, сбутани в един ъгъл. Когато приключих с това, душата ми се посгря, сякаш отново бях станал добрият раб на Аллах. Молих се дълго Аллах да не отнема чувството ми за доброта. Кучият студ ме прониза чак до мозъка на костите, пак се обади оная коварна болка в гърлото и се измъкнах навън.

И озовал се отново в съвсем друг квартал, отново изпаднах в познатото състояние на духа. Не знаех какво се бе случило между двата квартала - онзи с текето и този, не знаех дори какво съм си мислил, нито как съм се добрал до тези улици с кипариси от двете страни.

Има една мисъл обаче, която колкото и да бродя, не изчезва, гризе душата ми като червей, ще ви я кажа - дано ми олекне. Както и да нарека покойния илюминатор - подъл клетник или горкия Финяга ефенди, все тая, - но малко преди да го превърна в покойник, той обвини Лелин ефенди, а сетне ми каза и друго. Виждайки, че кой знае колко не съм впечатлен от приказките на Лелин ефенди за необходимостта във всички рисунки да се ползва неверническия метод на перспективата, подлецът ми рече: „Има още една, последна, рисунка. В нея Лелин ефенди обругава всичко, в което вярваме. А това не е и безбожие, това е направо кощунство.“ Вярно е, че три седмици преди подлецът да блъвне клеветата си, Лелин ефенди ме помоли да нарисувам по краищата на листа, като във франкска картина, смайващо различни по големина неща - кон, пара, смърт. Бе закрил с други листове голяма част от рамкираната и орнаментирана от горкия Финяга ефенди страница, която желаеше да дорисувам, сякаш я криеше от мен и останалите миниатюристи.

Не смеех да питам Лелин какво изобразява последната голяма рисунка. Ако бях го попитал, щеше, естествено, да заподозре, че аз съм убил Финяга ефенди и това подозрение моментално щеше да завладее и останалите. Тревожеше ме и друго - да не би да ми отвърне, че Финяга ефенди се е оказал прав. Понякога аха-аха да го попитам, да попитам така, сякаш съмнението си е лично мое, а не внушено ми от Финяга ефенди, но това пак не би премахнало въпроса. Може пък и да не е чак толкова страшно човек да богохулства неосъзнато, ала аз бях осъзнал вече доста неща.

Краката ми, както винаги по-умни от главата, сами ме отведоха на улицата с къщата на Лелин ефенди. Дълго се взирах от своето място в къщата, доколкото можех да я различавам в мрака: Двуетажна, голяма, особена богаташка къща между дърветата! Не знаех къде е стаята на Шекюре. Опитвах се да нарисувам във въображението си зад кои кепенци бих зърнал Шекюре, ако разсека като с нож къщата по средата, както се правеше в някои табризки рисунки от времето на шах Тахмасб.

Портата се отвори. От къщата излезе Кара. Лелин затвори портата подир него, като го изгледа бащински.

И в моята обсебена от налудничави копнежи глава някак от само себе си се родиха три горчиви съждения:

Първото: Като по-малко струващ и по-безопасен, Кара е човекът, комуто Лелин ефенди ще възложи довършването на книгата, на нашата книга.

Второто: Красивата Шекюре ще се омъжи за Кара.

Третото: Горкият Финяга ефенди ще се окаже прав: А значи напразно съм го убил.

В ситуации като тази, тоест, когато безпощадният ум ражда горчиви съждения, които сърцето ни не приема, дори тялото започва да се бунтува срещу им. В първия миг раздвоеното ми съзнание яростно се противопостави на третото заключение, че съм най-подъл убиец. И краката ми, отново по-бързи и по-логични от разума, ме повлякоха след Кара ефенди.

Докато изминавахме улица подир улица, хрумна ми колко лесно бих могъл да убия вървящия пред мен Кара, доволен и от живота, и от себе си, без това да противоречи на родените от ума ми и смутили душата ми две първи съждения -убийството само би ме избавило от тях. И нямаше да е напразен ударът, с който размазах черепа на горкия Финяга ефенди. Достатъчно бе да се затичам, да го настигна след десетина крачки, да го ударя с все сила по главата и нещата отново ще си бъдат по старому, и Лелин ефенди ще ме извика, за да довърша нашата книга. Но по-почтената и по-предпазлива част от съзнанието ми (Всъщност, какво друго е почтеността, освен един непрекъснат страх?) продължаваше да ме убеждава, че подлецът, когото убих и захвърлих в кладенеца, бе истински доносник. А щом е така, значи не съм го убил напразно и Лелин ще ме извика в дома си, понеже в книгата няма нищо тайно. Докато гледах пристъпващия пред мен Кара, осъзнах: Няма да се случи нито едно от тези неща. Това бяха блянове. Кара бе по-истинският от мен. С всички ни се е случвало: Казваме си, че разсъждаваме логично и със седмици, с години градим мечтата си, но един ден зърваме нещо - лице или дреха - и в същия миг проумяваме, че никога няма да осъществим мечтата си, например, да ни дадат еди-кое си момиче, или да заемем, например, еди-какъв си пост.