Орхан Памук - Името ми е червен

Започнах с шумовете, в които се заслушвах с наслада, каквато се изпитва от игра: При повторното ми идване след дванайсет години в дома им, тя изобщо не се появи. Същевременно тъй ме бе омагьосала, че бях абсолютно сигурен - наблюдавала ме е от самото начало, преценявала ме е като бъдещ съпруг с наслада, каквато се изпитва от логическа игра. Може би затова дълго време ми се струваше, че и аз я виждам. Все по-ясно разбирах мислите на Ибн Араби за любовта - тя е способността да виждаш невидимия, да усещаш задълго до себе си незабележимия.

Вслушвайки се в звуците на къщата, в проскърцването на дъските усещах, че Шекюре не спира да ме следи. В един момент бях абсолютно сигурен, че е с децата в страничната стая, свързана със софата: Чух свадата и боричкането на хлапетата, чух как се мъчат да снишат гласове под заплашителните погледи и сбърчените вежди на своята майка. От време на време долавях някакъв неестествен шепот, не както когато настина шептиш, за да не смутиш извършващия намаз, а шепот показен, след който се разнасяше кикот.

Докато дядо им ме очароваше с вълшебствата на светлосянката, двете хлапета Шевкет и Орхан влязоха бавно и внимателно с поднос в ръце, - личеше си, че всичко до най-малка подробност предварително бе отрепетирано - и ни предложиха кафе. Това си беше работа на Хайрие, ала майка им бе им възложила задачата, за да използва удобния случай да зърнат отблизо човека, който утре може да им стане баща, та сетне да има какво да си приказва с тях за него. „Имаш хубави очи“ - рекох на Шевкет и тутакси усетил, че малкият Орхан ревнува, додадох: „И твоите са такива“, после машинално извадих от джоба си венчелистче от блед карамфил, оставих го върху подноса и целунах децата по бузите. След малко от вътрешността на къщата се разнесе смях.

Гадаех зад коя ли дупчица по стените, по затворените врати, че и по тавана се е прилепило дебнещото ме око, чудех се, вглеждайки се в пукнатини, чепове и привиждащи ми се черни точки от кой ли ъгъл ме следи, представях си Шекюре зад онази пукнатина, сетне напразно се вглеждах в друга, докато накрая, с риск да проявя неуважение към неспиращия да говори Лелин, се надигнах от мястото си само и само да разбера реално или не е това, което ме безпокоеше и преструвайки се на твърде ангажиран, удивен и угрижен, за да изглежда, че слушам Лелин, започнах да обикалям из стаята, докато най-сетне доближих точката на стената, която ме тревожеше, черната точка.

Разочаровах се, когато не мернах там окото на Шекюре, настанила се зад нещото, приличащо ми на наблюдателна точка. За миг ме обзе усещането за странна самота, изпитах нетърпението на човек, който не знае какво да прави с живота си.

Понякога така остро усещах окото на Шекюре и толкова силно вярвах, че съм пред погледа й, че взех да се държа като човек, напъващ се да изглежда по-задълбочен, по-силен и по-авторитетен, отколкото е, само и само да впечатли любимото си момиче. После се досетих, че Шекюре и децата сигурно ме сравняваха с незавърналия се от войната съпруг, с изчезналия баща и тогава в съзнанието ми се вклини разказа на Лелин за портретите на венецианските нови знаменитости. Понеже Шекюре бе чувала за тях от баща си, дощя ми се да заприличам на тях, на прославилите се с написани книги или с нарисувани страници. Не, не желаех славата - заради всичките изтърпени страдания - на светците, нито славата -заради отсечените с един замах на сабята глави - на изчезналия й съпруг. Полагах огромно усилие да си представя рисунките на ония знаменитости, вдъхновени от омаята на потайните кътчета на света и зримата тъмнина, както го каза Лелин - той, виделият чудесата им, се опитваше да ги преразказва на своя племеник, нямащ никакво понятие за тях. Накрая, понеже тъй и не смогнах да си представя нищо, се усетих грохнал, усетих се малоценен.

По някое време влезе Шевкет. Приближи се стремително до мен и аз реших, че иска да ми целуне ръка, както се прави в някои арабски племена в Мавераннахр и при черкезите в Кавказките планини - най-голямото момче в дома целува ръка на госта не само когато пристига, но и когато си тръгва, - тъй че машинално протегнах ръка, та да я доближи до челото си и да я целуне. В същия миг отнейде, не от много далече се чу смехът на Шекюре. На мене ли се надсмиваше? В неудобството си, аз, като последно спасение, прегърнах Шевкет и го разцелувах по бузите - нещо, което явно се е очаквало от мен. Знаех, че прекъсвам Лелин и му се усмихнах гузно, та да разбере, че това не е проява на неуважение, същевременно тайничко вдъхнах мириса на хлапето с надежда да усетя нещо от уханието на майка му. Когато открих, че Шевкет е мушнал в ръката ми смачкан къс хартия, той вече бе ми обърнал гръб, дори се отдалечаваше.