Орхан Памук - Името ми е червен

Известно време мълком гледа рисунката, сетне попита:

- Кой я е правил?

- Пеперудата. Той е най-талантливият. От години Майстор Осман го тачи и му се възхищава.

- А такова куче, само че нарисувано доста по-грубо, видях в кафенето, дето медахът разправя историите си -рече Кара.

- Повечето миниатюристи, които работят за мен, са духовно обвързани с Майстор Осман и придворната работилница и не вярват в нещата, които правят за моята книга. Щом излязат в среднощ оттук и се отбият в кафенето, сто на сто захващат цинично да се гаврят с мене и с това, че рисуват за пари. Наскоро, под мое внушение, Падишахът поръча на млад венециански художник, доведен от посолството, да му направи портрет. Сетне пък заръча на Майстор Осман да прерисува рисунката с маслените бои. Принуден да подражава на венецианеца, Майстор Осман си въобрази, че аз съм виновен за тая срамна принуда, за тая срамна рисунка. И беше прав.

До вечерта успях да му покажа всички рисунки, освен последната, незавършената, уговарях го да напише историите, разкрих му някои подробности от характерите на миниатюристите, споделих му и по колко съм им платил. Казах му също така, че и с Финяга ефенди сме обсъждали въпроса за перспективата - греховно ли е, или не нещата на заден план да се смаляват в една венецианска картина; между другото споменахме, че горкият Финяга ефенди вероятно е бил убит поради неговата алчност и от завист.

Вече бях сигурен - на заранта Кара ще дойде отново, както обеща на тръгване и отново ще поиска да чуе всичко за моята книга. Вслушан в заглъхващия звук от неговите стъпки, аз стоях на отворената врата и в студената нощ се усещаше нещо такова, което много повече от мен и от моята книга би придало и сила, и коварство на моя недремещ и неспокоен убиец.

Внимателно и плътно, както правех всяка вечер, затворих вратата подире му, подпънах я със стария кюп за вода - ползвах го за саксия на босилека - и преди да се отправя към постелята си, тъкмо когато взех да гася огнището, от мрака като привидение изплува Шекюре в бялата си антерия.

- Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш за този човек?

- Не, татенце. Отказах се от женитбата. Пък и съм още омъжена.

- Ако все още настояваш да се омъжиш за него, имаш моето позволение.

- Не искам да се омъжвам за него.

- Защо?

- Защото вие не го желаете. А когато вие не желаете някого, не го желая и аз.

За миг в погледа й припламна тлеещата в мрака жарава. Очите й бяха насълзени не от гняв, а от скръб, макар че в гласа й нямаше и помен от обида.

- Кара те обича много - казах, сякаш споделях някаква тайна.

- Знам.

- Цял ден ме слушаше не от любов към рисуването, а от любов към тебе.

- Нали ще довърши книгата ви, това е важното.

- Мъжът ти все някой ден ще се върне.

- Знам ли, може би е от тишината, ала тази вечер окончателно осъзнах, че мъжът ми никога няма да се върне. Сънят ми вероятно ще излезе верен: Убили са го. Отдавна се е превърнал в храна за вълците и птиците.

Туй, последното, го прошепна тихо, сякаш спящите деца можеха да я чуят, ала и с някакъв сподавен яд.

- Убият ли ме, искам тази книга, на която дадох всичко от себе си, да бъде завършена. Закълни се в това.

- Кълна се, но кой ще довърши книгата?

- Кара! Ти ще му възложиш тази работа.

- Вие и без друго вече го сторихте, татенце. Нямате нужда от мене.

- Така е, но само заради теб ми се подчинява. Убият ли ме, ще се уплаши и като нищо ще се откаже от книгата.

- Тогава няма да се ожени за мене - отвърна усмихнато умната ми щерка.

Откъде го измислих това с усмивката? Докато разговаряхме, не видях в очите й нищо, освен кратък отблясък. Стояхме един срещу друг насред стаята.

- Вие разменяте ли си писма или някакви знаци? -попитах несдържано.

- Как можахте да си го помислите?

Настъпи дълга, болезнена тишина. Някъде в далечината излая куче. Облъхна ме студ, разтреперах се. В стаята вече бе толкова тъмно, че изобщо не можехме да се видим, само усещахме, че стоим един срещу друг. После внезапно се прегърнахме, прегърнахме се с все сила. Разрида се, каза, че й е мъчно за майка й. Целунах косите й. Ухаеха като косите на майка й, погалих ги. Отведох я до постелята, в която спяха прегърнати момчетата и я сложих да легне. Припомняйки си двата последни дни, нямаше никакво съмнение, че Шекюре и Кара си пишат.

Като се прибрах през нощта, побързах да се отърва от хазяйката си, която бе почнала да се изживява като моя майка, затворих се в стаята си, изтегнах се на дюшека и се замислих за моята Шекюре.