Орхан Памук - Името ми е червен

Стиснах хартишката в юмрука си, сякаш бе бисер. Шекюре ми е изпратила писъмце - от щастие за малко да се ухиля глупашки на Лелин. Не беше ли това съвсем ясно послание, че Шекюре ме желае неудържимо? Внезапно си представих как се любим лудешки с Шекюре.

Повярвах си, че блянът ми е на път да се осъществи и неприлично се възбудих пред Лелин. Дали Шекюре го е забелязала? За да пренасоча вниманието си, се заслушах в Лелин.

По-късно, докато Лелин се протягаше да измъкне поредната нарисувана страница от книгата, разгънах ухаещото на орлови нокти листче в ръката си и съзрях, че в него не бе писано нищо. Не можех да повярвам, че е празно, обърнах го и откъм опаката страна.

- Прозорец - довърши някаква своя мисъл Лелин. - Да ползваш метода на перспективата, това е като да гледаш света през прозорец. Какво е това листче?

- А, нищо, Лелин ефенди - смутолевих аз, ала сетне дълго поглъщах аромата му.

След като се наобядвахме, понеже не можех да ползвам гърнето на Лелин, поисках разрешение да отскоча до тоалетната в градината. Кучешки студ. За да не ми измръзне задникът, приключих набърже работата, излязох и тук отнейде безмълвно и загадъчно изникна Шевкет, пресече ми пътя. Стискаше в ръце пълното гърне на дядо си, от което се вдигаше пара. Вмъкна се след мен в тоалетната и изсипа гърнето. Сетне с празното гърне в ръце, издул пухкавите си бузи, впери красивите си очи в мен.

- Виждал ли си умряла котка? - попита. Носът му бе досущ като на майка му. Дали ни наблюдава отнякъде? Озърнах се - кепенците на мечтания прозорец на втория етаж, дето подир толкоз години за първи път видях Шекюре, бяха спуснати.

- Не - отвърнах.

- Да ти покажа ли умрялата котка в къщата на обесения евреин?

Без да дочака моя отговор, изскочи на улицата. Последвах го. След четирийсет-петдесет крачки по измръзналата кал се вмъкнахме в запустяла градина. Лъхаше на влажни, изгнили листа и на плесен. С внезапната увереност на човек, който отлично познава мястото, хлапето влезе в жълтата къща, притулена зад смокини и бадеми.

Къщата беше пуста, ала поне суха и топла, сякаш някой живееше в нея.

- Чия е къщата?

- На евреите. Ама когато мъжът умря, жената и децата се преместиха в еврейския квартал до пристана за плодове. Сега продават къщата чрез търговката Естер - надзърна в един ъгъл на стаята и се върна. - Котката си е отишла, няма я.

- Че умряла котка може ли да си иде?

- Дядо разправя, че мъртвите бродят.

- Е, не те - отвърнах аз, - а духовете им.

- Отде знаеш? - попита сериозно той, продължавайки да стиска гърнето.

- Ето, че знам. Ти все тука ли идваш?

- И майка ми идва, с Естер. Нощем бродели таласъми, ама аз не се боя от това място. Ти убивал ли си човек?

- Да.

- Колко души?

- Не са много - двама.

- Със сабя ли?

- Със сабя.

- А духовете им бродят ли?

- Знам ли. Според книгите - бродят.

- Чичо Хасан има червена сабя, тя съсича всичко, до което се докосне. Има и кинжал, дръжката му е с рубини. Ти ли уби баща ми?

Кимнах неопределено с глава - нито „да“, нито „не“.

- Ти откъде си сигурен, че баща ти е умрял?

- Мама вчера така ми каза. Нямало да се върне повече. Сънувала го.

Понякога, в сгоден момент ни се приисква да извършим рисковани неща не заради собствените си егоистични интереси, не заради изгарящите ни сладостни чувства и любовта, която ни разбива сърцата, а в името на някоя висока цел - реших твърдо и окончателно да стана баща на тези сирачета и поради това, връщайки се в къщата, с огромно внимание продължих да слушам дядо им, който не спираше да обяснява колко е належащо да допълня с моите текстове направените рисунки.

Да почнем с показаното ми от Лелин, например с коня: Макар че в рисунката нямаше и помен от човек и пространството около коня бе пусто, аз не се наемам да кажа, че това бе само един нарисуван кон и толкоз. Конят си беше кон, ала изникваше усещането, че ездачът бе мръднал нейде за малко или че всеки миг ще изкочи от храста, изрисуван по казвински маниер на заден план. Искаш или не искаш, това се усеща по самара, по извезаното покривало връз коня. Сякаш всеки миг до коня ще изникнат препасали сабите си хора.

Явно Лелин е изискал от майстор-миниатюриста, тайно привикан от придворната работилница, да му нахвърли върху хартията кон. Явилият се през нощта миниатюрист се е захванал да рисува коня по памет, като част от някоя история, конят, запечатан веднъж завинаги в съзнанието му като типаж - вероятно така са работили. Вдъхновен от стила на франкските майстори, Лелин сигурно се е намесвал в работата на миниатюриста, сочейки му някоя подробност от рисунката на коня, измъкнат като от битка или любовна сцена, чиито подобия сме виждали хиляди пъти. Примерно е казвал: „Недей да рисуваш ездача. Ей там нарисувай едно дърво. Ама най-отзад и да бъде съвсем дребно.“