Орхан Памук - Името ми е червен

Съобщих му, че почти всички рисунки са готови, а последната е на привършване.

- В книгата - казах, - има рисунка на смъртта, а за да се покаже, че светът на Падишаха ни е едно спокойно място, има и рисунка на дърво - накарах умния мининиатюрист Щъркела да я изработи, има и рисунка на дявола, има и рисунка на кон, който ни отвежда далече-далече; има, както винаги, коварно и всезнаещо куче, има пара... Миниатюристите от придворната работилница толкова майсторски ги нарисуваха - рекох на Кара, - че зърнеш ли ги, веднага ще ти стане ясно какъв текст трябва да се напише. Поезията и рисунката, баграта и думата са братя, знаеш го.

По някое време се поколебах да кажа ли, че може би ще му дам дъщеря си. Би ли заживял заедно с нас в тази къща? После си рекох: Не се доверявай на детинското му изражение и на това, че те слуша внимателно, той просто се надява да грабне Шекюре и да избяга с нея. Само че с друг, способен да завърши книгата, освен с Кара, аз не разполагах.

След като се прибрахме от петъчния намаз, отворих дума за сенките - най-голямото постижение в картините на италианските майстори.

- Ако правим нашата рисунка - рекох, - с поглед откъм самата улица, така, както наблюдаваме света оттам вървейки, поспирайки, или бъбрейки, ще трябва да се научим да полагаме в творбите си сянката по подобие на франкските майстори, защото сянката е най-забележима на улицата.

- Как се рисува сянка? - попита Кара.

Забелязах някакво нетърпение у племенника си, докато ме слушаше. От време на време си играеше с моголската мастилница, която ми донесе. От време на време грабваше дилафа и разбъркваше огъня. От време на време си представях как стоварва върху главата ми тоя дилаф в желанието си да ме убие. Задето отдалечавам миниатюрната живопис от взора на Аллах. Задето извършвам предателство спрямо фантастичните творби на хератските майстори и традицията на миниатюрата. Задето бях убедил и самия Падишах. От време на време оставаше неподвижен като истукан и дълго ме гледаше в очите. Сякаш ми казваше: „Докато щерка ти стане моя, ще съм верен твой роб.“ Изведох го сред градината, както сторих веднъж в детството му, и като истински баща се опитах да му говоря за дърветата, за пулсациите на слънцето върху листата, за топящия се сняг, за логиката, по която колкото повече се отдалечаваш от къщите на нашата улица, толкова повече те се смаляват пред взора ти. Това обаче бе грешка от моя страна: Ясно ми даде да разбера, че предишните ни отношения на баща и син отдавна са в миналото и това бе достатъчно. Вместо любознателност и страст към познанието, а такъв бе като малък, демонстрираше търпение към брътвежите на един глупак, чиято дъщеря желаеше. В душата на моя племеник дълго се бе наслоявала прахта от страните и градовете, които бе обходил за дванайсет години. Бе по-уморен от мен - съжалих го. Стори ми се, че изпитваше ярост към мене не само защото преди дванайсет години не му дадох Шекюре - това бе невъзможно, - а и защото се увличам по рисуване, различно от стила на мюсюлманските миниатюристи, на легендарните хератски майстори, като му натрапвам своите приумици. И си представих, че смъртта ми е в неговите ръце.

Ала не се страхувах от него: Напротив - опитах се аз да го сплаша. Защото усетих, че страхът му е породен от молбата ми да напише текста.

- Човек трябва да се постави в центъра на вселената, както е в онези рисунки - рекох и добавих: - Един от миниатюристите нарисува прекрасно смъртта, ще погледнеш ли?

Така започнах да му показвам рисунките, които майстор-миниатюристите тайно изработиха за мене в продължение на цяла година. В началото бе малко смутен, дори уплашен. Като видя обаче вдъхновено изрисуваните сцени на смъртта от „Шахнаме“ - Ефрасияб отсича главата на Сиявуш, Рустам, без да знае, че му е син - на Сухраб, - тутакси схвана замисъла на книгата. Рисунката с погребението на султан Сюлейман, издържана в печални тонове, бе композирана в стила на франкските майстори и аз лично опитах с перото да добавя и сенки. Посочих му как се преплита линията на хоризонта с очертанията на облаците, което създава усещането за невероятна дълбина. Обърнах му внимание, че смъртта е изобразена като същество уникално, каквито са гяурските персонажи в портретите, видяни от мене във Венеция.

- Толкова силно желая да бъдат неповторими, уникални... -казах аз. - Погледни, погледни в очите на смъртта, човек не се страхува толкова от нея, колкото от могъщото си желание да бъде уникален, изключителен. Разгледай тази рисунка и я опиши. Накарай смъртта да проговори, ето ти листове и дивит [91] Някогашна мастилница с прикрепена към нея кутийка за пера. - (Бел. прев.) . Каквото напишеш, веднага ще го давам на калиграфа.