Орхан Памук - Името ми е червен

Седнал пред дъската до Лелин, явилият се през нощта миниатюрист е рисувал с настървение в светлината на свещта, все пак Лелин му плащаше добри пари за всяка странна, ненормална рисунка, нямаща нищо общо с обичайните наизустени сцени, ала и в това ненормално рисуване имаше някакъв магнетизъм. Обаче и миниатюристът, и Лелин не отиваха по-далеч от представата, че нарисуваният кон ще украси някоя история. Лелин очакваше, че след като разгледам рисунките, направени в полувенециански, полуперсийски маниер, ще създам подходящия разказ за срещуположните страници. За да получа Шекюре, трябваше веднага да се захвана с написването на тия текстове, макар че нищо друго не ми идваше наум, освен историите на медаха от кафенето.

Чарковете на часовника - чакър-такър - довлякоха вечерта и макар че до езана имаше още време, свещникът до подставката ми гореше отдавна. Топейки перо в черното мастило „Хасан паша“, с бързи и привични движения запълвах добре избелената гланцирана хартия и тъкмо да приключа рисунката с пушача на опиум, чух оня глас, дето всяка вечер ме подлудяваше да изляза. Не му се поддадох. Бях твърдо решен да не мърдам никъде, да работя - една вечер се бях опитал дори да закова вратата отвътре.

Бързах да приключа с поръчката на пристигналия от Галата арменец - похлопа на вратата ми рано призори, докато всички спяха. Макар че заекваше, бе преводач-придружител и случеше ли се някой италиански пътешественик да пожелаеше „Къяфетнаме“, на мига ме издирваше и захващаше пазаренето. Сутринта се разбрахме, че за около двайсетте рисунки ще получа сто и двайсет акчета, а до вечерния езан вече бях нарисувал дузина истанбулчани, наблягайки най-вече на своеобразните им одежди: шейхюл-ислям, капъджъбашъ [92] Главен вратар - надзиравал подчинените си вратари, охраняващи портите на двореца, придружавал членовете на Дивана по време на заседания и чуждите посланици при техните аудиенции.- (Бел. прев.) , имам, еничар, дервиш, спахия, кадия, продавач на карантия, инквизитор - интересът към рисунките с изтезаващия жертвата си палач бе огромен, -просяк, жена, отиваща на баня, пушач на опиум. С цел да припечеля по някое и друго акче отгоре, бях изрисувал сума ти подобни сбирки, така че работейки, от скука дори се забавлявах - рисувах, примерно, кадията с един замах, без да отделям върха на четката от листа, а просяка пък - и със затворени очи.

Разбойници, поети и опечалени знаят как по време на вечерния езан в тях се надигат джинове и дяволи - те тропат с крака, роптаят и в един глас крещят: Навън, навън, излез сред хората, сред мрака, сред нищетата и безсрамието - призовава обезумелият глас. Години наред усмирявах тия джинове и дяволи в себе си. Мнозина възприемат творбите ми като чудо, сътворено от ръката ми, аз обаче си знам - те са сътворени с помощта на джиновете и дяволите. Само че откак преди седем дни убих оня подлец, все не успявам вечер да укротя тия джинове и дяволи. Така силно тропат с нозе, че си казваш: „А може би ако само за миг поизляза, ще кротнат.“

Още недоизрекъл това, незнайно как, както ставаше винаги, се озовах отново навън. Вървях задъхано. Пристъпвах по заснежени улици, по разкаляни преки, по ледени стръмнини, по невиждани още човешки крак калдъръми. Вървях, а нощната тъма обгръщаше безлюдните, безчовечни кътчета на града и грехът ми лека-полека поизоставаше, стъпките ми отекваха край стените на каменни ханове, медресета, джамии и страховете ми стихваха.

Нозете ми, както всяка вечер, сами ме отведоха към изоставените улици в края на града, където дори не се и весваха разтрепераните призраци и джинове. Разправяха, че половината от мъжете на този квартал били загинали във войната с персите, а другата половина го напуснала поради лоши поличби - аз не вярвам на подобни неща. Едничката беда, сполетяла поради войната с персите този прекрасен квартал бе, че преди четирийсет години заключиха вратата на текето на ордена Каландария с верига - било враже гнездо.

Заобиколих къпиновите храсти и ухаещите приятно дори в мразовито време дафинови дървета, привично и внимателно отместих дъските между срутения комин и прозореца със спуснати кепенци и влязох вътре. Вдъхнах вековния мирис на благовония и плесен. Почувствах се невероятно щастлив, още миг и от очите ми да рукнат сълзи.

Време е, ако още не съм споменал, да го кажа, че не се страхувам от никого освен от Аллах и че наказанието на този свят не е от значение. Както ясно е речено в сура Разграничаването на Свещения коран, в Съдния ден убийците като мен „завързани ще зоват за погибел“ - ето, от това ме е страх. Всеки път, щом си представех по детински простичките, но ужасяващи изображения на Ада - бях ги срещал макар и рядко в древните книги, изработени върху кожа от старите арабски майстори или в рисуваните кой знае защо от китайските и моголски майстори сатанински изтезания, напомнящи и по цвят и по мощ същото наказание - не можех да не тълкувам нещата според някаква определена логика. Какво е речено в трийсет и трето знамение на сура Нощното пътешествие ? Не е ли речено: „Не убивайте човек - Аллах е възбранил това, освен по право!“ Е, добре тогава: Подлецът, когото изпратих в Ада, не бе възбраненият от Аллах за убиване мюсюлманин, имах своите основания да строша черепа му по право.