Орхан Памук - Името ми е червен

- Аз съм Азраил. Аз слагам край на земния път на човешките създания. Аз разделям дете от майка, жена от мъж, влюбен от влюбен, баща от дъщеря. Няма живина на този свят, дето би избегнала срещата с мене.

Като разбрах, че смъртта ми е неизбежна, заплаках.

От плача прежаднях. Бях на две места едновременно. На едното място, суетното и жестоко място, дето горчивата болка постепенно зашеметява човек, бях целият облян в кръв. Другото място, мястото, дето свършваха суетата и жестокостта, ме плашеше, беше ми чуждо. Страхувах се от него, защото знаех, че това е светлият свят, към който ме призоваваше Азраил, светът на мъртвите. Но вече бях сигурен, че не съм задълго в този свят, принуждаващ ме да се гърча от неистови болки, че за мен няма спокойно кътче в това място на страховитите болки и мъчения. Останех ли в този свят, знаех, че ще трябва да продължа да живея в непосилната за един старец неистова болка.

Ето защо тъкмо преди да умра, сам пожелах да умра. И мигом прозрях, че простичкото желание да умреш е отговор на въпроса защо всички хора умират - цял живот търсех този отговор, а не го открих дори в книгите. Смъртта ме дари с още едно познание.

Обзе ме нерешителността на човек, който преди да потегли на дълъг път, иска още веднъж, за последно да огледа стаята си, вещите си, къщата си. Бях тревожен и тъжен, тъй като исках да зърна още веднъж дъщеря си. Желанието ми бе толкова силно, че си казах - ще стисна зъби, ще изтърпя и болката, и неумолимо нарастващата жажда, но ще дочакам дъщеря си.

Смъртоносната, приятна светлина избледня, съзнанието ми се отвори за гласовете и шумовете на света, който смятах за мъртъв. Чух как моят убиец обикаля из стаята, разтваря долапите, рови се в листовете, ядно търси последната рисунка и тъй като не я намира, ровичка из моите принадлежности за рисуване, рита раклите, кутиите, мастилниците, подставката. Усетих как стена, как моите старчески ръце и уморени нозе извършват странни конвулсивни движения. Чаках.

Болката ми не стихваше, ожаднявах все повече и повече, не издържах. Ала въпреки всичко продължавах да чакам.

Присетих се, че ако дъщеря ми се върне, ще се сблъска с подлия убиец - не ми се и мислеше за това. Същевременно долових как моят убиец напусна стаята. Вероятно беше намерил последната рисунка.

Ожаднявах все повече, но продължавах да чакам. Хайде, момичето ми, хайде, красавице моя Шекюре, идвай си.

Не идваше.

Не можех повече да остисквам на болката. Беше ясно, че ще умра, без да съм зърнал дъщеря си. Това беше тъй болезнено, че от мъка ми се прииска да умра. И тъкмо тогава от лявата ми страна едно лице, което не бях забелязал до сега, добронамерено, с усмивка ми подаде чаша с вода.

Забравил всичко, изгълтах ненаситно водата.

Пое чашата и каза:

- Пророк Мохамед лъже. Отречи се от думите му.

Дяволът. Не му отговорих, дори не се уплаших от него. Чаках със спокойна увереност, тъй като никога не съм вярвал, че рисуването е дело, подстрекавано от него; представих си безкрайното пътешествие, което ми предстоеше и своето бъдеще.

В същия миг се приближи светлият ангел - бях го видял преди малко - и Иблис [109] Прогоненият от небесата ангел. Той отклонявал вярващите от правия път и се превърнал във враг на Аллах; Дявол. Сатана. - (Бел. прев.) изчезна. С част от разума проумявах, че светлият ангел, прогонил дявола, е Азраил. Ала другата, непокорната част от съзнанието, ми припомни написаното в „Книга за състоянията в Съдния ден“ - Азраил е ангел с хиляди крила, простиращи се от изтока до запада и носи на ръце целия свят.

Сетне всичко в съзнанието ми се смеси, обленият в светлина ангел приближи, май желаеше да ми помогне, да, и точно както го е казал Газали, мило изрече:

- Отвори уста, за да излезе духът ти от там.

- От устата ми, освен молитви, друго не излиза -отвърнах.

Повече нямаше да има отлагане. А и усещах - повече нямаше да издържа; е, значи моето време беше дошло. Изпитах внезапен срам, че оставям на дъщеря си, която никога нямаше да зърна, своето грозно и окървавено тяло в толкова жалко състояние. Щеше ми се да се измъкна от този свят като от дреха, която те стяга и притеснява.

Отворих уста - и плисна разкошна светлина, и многоцветие, сякаш заструи златна вода, както в рисунките с възнесението на Пророка. От очите ми се отрони горчива сълза. Издълбоко от гърдите ми през устата се изтръгна морно дихание и всичко потъна в магическа тишина

Видях как духът ми се отделя от тялото и преминава в ръката на Азраил. Духът ми, целият в светлина, бе колкото пчела и понеже трептеше, докато се отделяше от тялото ми, затрептя като живак и в ръката на Азраил. Сега обаче не мислех за него, а за различния свят, в който се пренасях.