Орхан Памук - Името ми е червен

След толкова болка, духът ми се зарея в спокойствие, дори и страхът, че ще умра не ми причиняваше болка; тъкмо обратното - бях се успокоил, бях проумял, че сегашното ми състояние е вечно, че обидната теснота, изпитвана приживе, е била преходна. Векове наред, чак до Съдния ден щях да пребъда в това състояние. Не изпитвах нито тъга, нито радост. Събитията, които ме бяха сполетели с шеметна бързина едно подир друго, сега се разпростираха в едно безгранично жилище, като същевременно се разгръщаха и в реалността. Нещата се случваха паралелно като в рисунка, изработена върху двойна страница от шегобиец-миниатюрист, изобразил на всеки от ъглите сцени без всякаква връзка помежду им.

Снегът валеше силно, проникваше през печето в очите ми. Едва се промъквах в градината, осеяна с изгнила шума, кал и изпочупени клонки, но като излязох на улицата, ускорих ход. Знам, любопитни сте да узнаете какво мисля. Доколко вярвам на Кара. Ще бъда откровена: И аз съм любопитна да узная какво мисля. Нали разбирате, страхотно съм объркана. Но отсега знам едно: Ще продължа да се занимавам както винаги с храната, децата, баща си и други подобни неща, дордето сърцето, без дори да го питам, само ми подскаже къде е истината и къде - лъжата. До утре по обяд вече ще знам за кого ще се омъжа.

Има още нещо, което държа да споделя с вас, преди да съм се прибрала вкъщи. Не, не става дума за големия инструмент на Кара, дето ми го показа. Ако настоявате, после ще поговорим и за това. Ще ми се всъщност да поговоря за припряността на Кара. Не смятам, че е бил заслепен единствено от своята похот. Пък и така да е, не е от голямо значение. Учуди ме наивността му! Не му ли идва на ум, че плашейки ме, може да ме прогони, че играейки си с честта ми, може да ме накара да охладнея, че могат да се случат и по-ужасни неща! По тъжния му поглед разбрах колко много ме обича и желае. Чакал е цели дванайсет години, толкова ли не можа да изчака още дванайсет дни и да не нарушава благоприличието?

Знаете ли, разбрах, че е влюбен в мен по неговата несръчност, по тъжния му детински поглед. Стана ми жал за него тъкмо когато трябваше най-много да му се разгневя. Някакъв глас проговори в мене: „Милото ми хлапе. Хем се измъчва, хем е тъй неумело.“ Душата ми дотолкова копнееше да го закриля, че и да бе извършил нещо неподходящо, щях да припиша на себе си всяка негова щуротия.

Разбързах се, обзета от мисли за децата. Стори ми се, че подобно на вампир някакъв мъж за малко да ме връхлети в непрогледния сняг и рано спусналия се мрак, но сведох глава и с ловко движение му се изплъзнах.

Влязох в двора и разбрах, че Хайрие и децата още не са се върнали. Нейсе, до вечерния езан имаше време. Изкатерих стълбището, къщата ухаеше на портокалов рачел; в стаята на татко бе тъмно; краката ми бяха ледени; влязох с лампата и видях, че долапът е разтворен, а възглавниците са разхвърлени - помислих, че са го сторили Шевкет и Орхан. В къщата цареше безмълвие, ежедневното й безмълвие, и все пак безмълвието по нещо се отличаваше от ежедневното. Преоблякох се в домашните дрехи, щеше ми се да помечтая самичка в мрака, ала отдолу, точно под мен, не от кухнята, а от лятното помещение за рисуване долових някакъв шум. Нима в тоя студ татко се е преместил там? Не бях забелязала светлина в стаята., този път обаче съвсем ясно чух проскърцването на дворната порта. А когато бедните кучета отвъд портата злочесто и скръбно залаяха, се разтревожих не на шега.

- Хайрие! - извиках. - Шевкет, Орхан...

Мръзнех. Сетих се, че мангалът при татко трябва да е запален, реших да ида при него да се постопля - тревожех се вече не за Кара, а за децата. Тръгнах. С лампа в ръка.

На минаване през софата си казах, че трябва да туря вода на мангала за рибената чорба. Влязох в стаята със синята врата, всичко бе обърнато с краката нагоре и разсеяно си казах: „Какво е направил татко?“

После видях баща си на пода.

Изпищях ужасено. И отново изпищях. Когато разбрах, че е мъртъв, млъкнах.

Вижте, по вашето мълчание, по хладнокръвието ви разбирам, че отдавна знаете всичко, случило се в тази стая. Е, ако не всичко - по-голямата част от него. Сега се интересувате от моята реакция, от моите чувства. Така, както разглеждате една рисунка, размишлявайки за болката на изобразения герой, за развоя на историята до появата на самата болка и захващате да тълкувате извършеното, по същия начин и със същото задоволство като наблюдавате какво върша аз, се опитайте да проумеете, само че не моята болка, а какво бихте изпитали вие, ако сте там, на моето място и вашият баща е убит.