Орхан Памук - Името ми е червен

- Слизам долу при Хайрие - казах. - Ще ви донеса мангала и подноса с храна. Дори не помисляйте да напускате, ще умрете. Защото джинът все още е вкъщи.

- Мамо, мамо, стой тука - примоли се Орхан.

- Ти отговаряш за брат си - обърнах се към Шевкет. - Ако излезете навън, даже и джинът да не ви налети, ще ви убия аз. - Изобразих онази страховита гримаса, каквато придобивах преди да ги зашлевя. - Сега се молете да не умре болният ви дядо. Ако сте добри, Аллах ще чуе молитвите ви. Никой няма да ви докосне. - Взеха да се молят без много-много да му мислят. Спуснах се долу.

- Някой е катурнал портокаловия рачел - каза Хайрие. -Да речеш, че е котка, няма сила за това, куче пък тук не влиза...

Изведнъж забеляза ужаса, изписан на лицето ми и млъкна. После пророни:

- Господи, какво се е случило? Нещо с баща ти ли?

- Умря.

Изпищя. Така удари в дъската ножа и лука, че разрязаният кефал подскочи. Изпищя още веднъж. В същия миг и двете забелязахме, че кръвта по лявата й ръка не е от кефала - течеше от показалеца й, който бе порязала при първия писък. Тичешком се качих горе - докато търсех парче батиста в отсрещната стая, чух шума и виковете на децата. Влязох при тях с откъснатото парче плат в ръка - Шевкет притискаше с колената си раменете на Орхан и го душеше.

- Какво правиш? - извиках с все сила.

- Орхан излезе от стаята - рече Шевкет.

- Лъже. Шевкет отвори вратата, а аз му казах да не излиза - рече Орхан и се разплака.

- Ако не стоите мирно, и двама ви ще убия.

- Мамо, не си отивай - примоли се Орхан.

Долу превързах пръста на Хайрие и спряхме кръвта. Казах й, че татко не е умрял от естествена смърт, тя се изплаши и захвана да се моли на Аллах да ни пази; гледаше порязания си пръст и ревеше. Обичаше ли баща ми така, както плачеше, бършейки очите си, или плачеше толкова, колкото го обичаше? Понечи да се качи горе и да го види.

- Не е горе. В задната стая е.

Изгледа ме подозрително. Разбра, че аз няма да отида, ала желанието й надделя над страха. Взе лампата и тръгна. От мястото си при входа на кухнята наблюдавах как извървя пет-шест крачки в преддверието, как бавно, почтително и грижовно бутна вратата, как под светлината на лампата огледа разгромената стая. Отначало не видя баща ми, затова вдигна лампата по-високо, за да освети навсякъде.

- Ааах! - извика. Бе видяла баща ми встрани от вратата, там, дето го бях завлякла. Гледаше го без да помръдне. Не помръдваше и сянката й връз пода на преддверието и стената на конюшнята. Представих си какво вижда. Върна се, вече не плачеше. Зарадвах се, че е дошла на себе си и че може би ще проумее какво й казвам.

- Сега слушай, Хайрие! - говорех, разлюшквайки ножа за риба, който несъзнателно стисках в ръката си. - Нечестивецът е преобърнал наопаки и горния етаж, самият Иблис е бил там, изпотрошил е, разпокъсал е всичко. Свалих татко долу, за да не го видят децата, пък и ти да не се стреснеш. След като излязохте вие, излязох и аз. Вкъщи татко остана сам.

- Не знаех - каза тя предизвикателно. - Къде си била?

Замълчах с надежда да забележи мълчанието ми. После рекох:

- Бях с Кара. Срещнахме се в къщата на обесения евреин. Но никому нито дума. Засега няма да казваш никому и че баща ми е убит.

- Кой го уби?

Наистина ли е толкова тъпа или искаше да ме вбеси?

- Ако знаех, нямаше да крия смъртта му. Не знам. Ти знаеш ли?

- Че откъде да знам - отвърна. - Сега какво ще правим?

- Ще се държиш така, сякаш нищо не се е случило - рекох. Идеше ми да заплача, та млъкнах. Помълчахме малко и двете. Сетне добавих: - Остави сега рибата. Сложи нещо да хапнат децата.

Хайрие горчиво заплака, прегърнах я, вкопчихме се една в друга. В този миг я обичах, защото жалеше не само мен и децата, жалеше всички ни. От друга страна, докато я прегръщах, неоснователно ме загриза червеят на съмнението. Вие знаете къде бях, когато са убили татко. Знаете, че всичко стана случайно, че отпратих от къщи Хайрие и децата със съвсем друго намерение... Но дали Хайрие го знае? Разбира ли какво й говоря? Ще разбере ли? И да разбере, пак ще я тревожи съмнението. Прегърнах я още по-силно; представих си какви мисли бе породило в нейния робски мозък стореното от мен и се почувствах така, сякаш прикривам някакво лукавство. Докато тук са убивали баща ми, аз съм била с Кара и съм се занимавала с любов. Нямаше да се самообвинявам толкова, ако единствено Хайрие го възприеме по този начин, но знам, че и вие го мислите. Даже, признайте си, смятате, че нещо крия от вас. Колко нещастна съм! Колко съм злочеста! Разридах се, разрида се и Хайрие, двете отново се прегърнахме.