Орхан Памук - Името ми е червен

Най-искрено се приобщих към избухналите ридания и затърсих отговор на зададения въпрос. Кои бяха врагове на Финягата? Ако не го бях убил аз, друг кой би го сторил? Спомням си как - мисля, че когато правехме „Хюнернаме“ [87] „Книга за деянията" - сборник със сцени от султанския двор, лова, войните, забавленията... - (Бел. прев.) , група миниатюристи го упрекваха, че пренебрегвал старите стилове и за да претупа по-евтино и набърже орнаментите, съсипал с неподходящи цветове полетата на страниците, над които миниатюристите се бяха трудили упорито. Кои бяха те? По-късно, макар че не този бе поводът за озлобление, плъзнаха слухове, че е влюбен в красив чирак подвързвач от долния етаж, ала това беше отдавна отминала история. Някои се озлобяваха от изящността и изтънчеността на Финягата, от неговата женствена благовъзпитаност, но поводите пак бяха други: Например, в присъствието на Майстор Осман Финягата, демонстрирайки снизходително и псевдомъдро сляпата си привързаност към старите стилове, педантичността си при осъществяването на цветовата хармония между рисунката и орнаментите, посочваше някакви измислени недостатъци у другите миниатюристи, най-вече у мен... Последният скандал бе свързан с болезнената за Майстор Осман тема -страничната дейност на придворните миниатюристи с техните скришни, дребни, извъндворцови поръчки. Поради поспадналия интерес на Падишаха ни и поради незначителните суми, които отпускаше Главният хазинедар, миниатюристите тръгнаха да посещават двуетажните конаци на разни невежи паши, а най-талантливите нощем ходеха при Лелин.

Изобщо не ме жегна това, че Лелин е решил да спре работата по книгата заради някаква си прокоба. Естествено е да предполага, че някой от нас е очистил безмозъчния Финяга. Ако бяхте на негово място, щяхте ли да поканите един убиец да рисува нощем у вас? Или най-напред щяхте да изясните кой е убиецът и кой - най-талантливият миниатюрист? Нямах съмнения - твърде скоро щеше да разбере кой от посещаващите дома му е най-талантлив във всичко - от оцветяването до орнаментирането, от рамкирането до рисуването, от изобразяването на лицата до подредбата на страниците. След което ще предпочете да работи единствено с мене. И не защото притежавам невероятен талант, а защото няма да може да допусне, че съм обикновен убиец.

Крадешком наблюдавах Кара ефенди, тоя глупак, дето Лелин го повика при себе си. Двамата се отделиха и поеха с разотиващите се от погребението към пристана на Еюб, и аз ги последвах. Настаниха се в лодка с четири весла, а аз заедно със захилените чираци, забравили вече и мъртвеца, и погребението - в лодка с шест весла. По някое време край Фенеркапъ лодките ни се доближиха, почти се допряха, и отблизо видях как Кара нашепва нещо на Лелин - и отново ме парна мисълта колко лесно е да убиеш човек. Аллах, Аллах, ти всекиму си дал невероятна сила, но ни внуши и страх, за да не прибягваме към нея.

Надмогне ли обаче този страх и премине ли към действие, човек се преобразява. Преди се боях не само от дявола, но и от коварните наченки на злото в душата си. Сега чувствах, че злото е нещо устойчиво, че то е необходимото зло за миниатюриста. Като оставим настрана факта, че няколко дни след престъплението ръцете ми трепереха, забелязвам, че след като убих оня мерзавец, рисувам по-добре, полагам по-ярки и по-смели багри и, най-важното - силата на моето въображение твори чудеса. Колцина обаче са хората в Истанбул, дето могат да оценят сътворената от мен прелест?

Взирах се ядно в Истанбул откъм средата на Златния рог, около Джибали. Заснежените куполи заблестяха от внезапно изникналото иззад тях слънце. Колкото по-голям и пъстър е един град, толкова повече са кътчетата, в които може да се скрие едно престъпление и един грях, колкото по-многолюден е, толкова по-лесно може да се спотаи едно престъпление сред множеството. Проникновението на градовете не се измерва с приютените в тях учени, библиотеки, миниатюристи, калиграфи и медресета, а с безброя от престъпления, извършвани вероломно из тъмните улици хиляди години наред. Не се и съмнявам, че по тая логика Истанбул е най-проникновеният град на света.

На пристана в Ункапанъ и аз след Кара и Лелин слязох и лодката си. Те заизкачваха стръмнината, подкрепяйки се взаимно, а аз се затътрих подире им. Спряха за последно сред пепелището зад джамията „Султан Мехмед“, нещо си казаха, после се разделиха. Останал сам, Лелин ефенди внезапно заприлича на безпомощен старец. Прииска ми се да го настигна тичешком, да му разкрия как ни клеветеше подлецът, от чието погребение се връщахме, как онова, което извърших, го сторих единствено, за да предпазя всички ни от неговите интриги. Прииска ми се да го попитам прав ли беше Финяга ефенди, твърдейки, че с рисунките си злоупотребяваме с доверието на Падишаха ни, че предаваме старите стилове, че охулваме вярата си? И дали е завършена голямата последна рисунка?