Орхан Памук - Името ми е червен

Вече на равното в Еюб ме доближи Пеперудата и ме заговори. Както винаги - право по темата и както винаги разпалено.

- Тая работа са я свършили Маслината и Щъркела -рече той. - Между мен и покойния мир нямаше, знаеха го и те. Знаеха, че и всички го знаят. Тлееше завист помежду ни, дори вражда, омраза, породена от догадките кой ще оглави придворната работилница след Майстор Осман. Сега вероятно са сигурни, че всичко ще се стовари връз мен, или най-малкото, че Главният хазинедар, а под негово влияние и Падишахът ни, ще се отдръпнат от мене, сиреч - от нас.

- Казваш „нас“, кои „нас“?

- Всички, които искаме придворната работилница да съхрани стария морал, да следва пътя на персийските майстори и да няма рисуване за пари на всякакви теми. Искаме в книгите ни вместо оръжия, армии, пленници, завоеватели, да присъстват древните легенди, сказания, истории, да не загърбваме старите книги и най-вече миниатюристите да не правят в дюкяните на чаршията посредствени рисунки на каква да е тема за всеки, който им подхвърли четири-пет акчета. Падишахът няма как да не признае правотата ни.

- Напразно се самообвиняваш - отвърнах, за да приключа темата. - Убеден съм, че придворната работилница не приютява безнравствени люде. Всички сте като братя. Това, че четири-пет истории не са нарисувани по старому, не е толкова страшно, че да предизвиква враждебност.

Междувременно в главата ми, както когато научих страшната вест, се настани съвсем ясна мисъл. Убиецът на Финяга ефенди ще е някой от издигналите се в придворната работилница майстори и той сега катери с множеството пред мен стръмнината към гробищата. Бях убеден, че коварството и вероломството на убиеца няма да свършат дотук, че той, макар и противник на подготвяната от мен книга, идва в дома ми и рисува за нея. Дали пък и Пеперудата, както повечето миниатюристи, художници, посещаващи моя дом, не е влюбен в дъщеря ми? Забравя ли, щом тъй разпалено разяснява претенциите си, че понякога изисквах от него да прави рисунки, противоречащи на възгледите му? Или просто хитрува, опитвайки се да ме предизвика?

Ала след малко си казах: не, едва ли иска да ме засегне. Пеперудата, както и останалите майстор-миниатюристи ми бяха признателни: Поради войните и безразличието на Падишаха ни притокът на пари и подаръци за миниатюристите от хазната секна и от известно време едничкият им сериозен доход идеше от моята книга. Знаех, че си завиждат по моя вина и по тая причина - е, не само поради нея - ги виках у дома поотделно, но и през ум не ми е минавало, че могат да изпитват враждебно чувство към мене. Миниатюристите ми, до един, бяха все зрели хора - не тачеха една личност само заради изгодата, проявяваха мъдрост и намираха по-човечни мотиви за своята искрена обич.

За да наруша настъпилата тишина, а и за да не се връща на старата тема, казах:

- Браво, сега ще изкачат носилката по стръмнината също тъй бързо, както преди малко се спуснаха.

- Заради студа е - рече мило и с широка усмивка Пеперудата.

„Способен ли е да го убие?“ - помислих си. Примерно - от завист. А сетне и мен? Повод винаги се намира: Тоя човек поругава вярата ни. Е да, ама е голям майстор, невероятен талант, защо ще убива? Старостта не е само в затруднението да катериш някаква стръмнина, тя е и в това да не се боиш чак толкова от смъртта; тя е спокойствието, когато в ложето ти се пъхва слугинчето ей тъй, по принуда. Побързах да му изкажа решимостта си, възникнала в момента, почти интуитивно:

- Преустановявам работата по моята книга.

- Как така?

- Тая книга е прокълната. Пък и Падишахът ни спря парите. Можеш да го кажеш на Маслината и на Щъркела.

Вероятно щеше да продължи да ме разпитва, ала внезапно се озовахме сред гробището с гъстите кипариси, високата папрат и надгробните камъни. Множеството плътно бе обградило гроба, долавяха се молитвените възгласи: „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! В името на Пророка.“ Риданията се множаха и усилваха - сигурно, казах си, вече спускат тялото в гроба.

- Открийте лицето му, открийте го хубаво - каза някой.

Сега са придърпали белия саван; дори и едно око да бе оцеляло върху размазаното му лице, пак би могло да се каже, че се гледат очи в очи с мъртвеца, ала тъй като бях отзад, не виждах нищо. Бях гледал в очите смъртта, не край гроб, на съвсем друго място.

Ето го споменът: Преселилият се в Рая преди трийсет години дядо на Падишаха ни си бе втълпил да отнеме от венецианците остров Кипър; шейхюлислямът [80] Глава на мюсюлманското духовенство. - (Бел. прев.) Ебуссуут ефенди услужливо се сетил, че египетските владетели някога ползвали този остров за изхранването на Мека и Медина и издал фетва [81] Богословско-юридическо решение, което тълкува спорен въпрос и дава указания за практическо приложение въз основа на мохамеданския религиозен закон - Шериата. Това решение не подлежи на апелация. - (Бел. прев.) - вярата ни не може да допусне островът, който е изхранвал светите места, да остане в ръцете на християнските неверници. На мен, като първа моя посланическа задача се падна трудното задължение да уведомя за това внезапно решение венецианците, сиреч - че трябва да ни върнат острова. Вече бях обиколил църквите в Кипър, бях се дивил на мостовете и дворците, захласвал се бях по картините в богаташките къщи и сред целия този разкош, преизпълнен с доверие към тяхното гостоприемство предадох изпълненото със заплахи писмо и високомерно оповестих волята на Височайшия Падишах да притежава Кипър. Венецианците толкова се разгневиха, че на спешно свикания Съвет взеха решение писмото дори да не се обсъжда. Нещо повече -разярени тълпи обсадиха двореца на дожа. Нехранимайковците, готови да ми прережат гърлото, се справиха с пазачите и вратарите и тогава двама от най-доверените оръженосци на дожа ме преведоха през дворцовите коридори и ме измъкнаха от двореца през някакъв заден изход към канала. Там ме обгърна мъгла, досущ като днешната, а висок, блед гондолиер, целият в бяло, ме улови под ръка. Стори ми се за миг, че това е самата смърт и вгледан в очите й, видях себе си.