Орхан Памук - Името ми е червен

- Значи, взимаш децата и си отиваш, и какво, стария си баща сам ли ще го оставиш? "Знаеш ли как се боях да не ме убият заради нашата книга - да, каза „нашата книга“, - но сега вече наистина ми се ще да умра, след като ще ме напуснеш с децата.

- Не ми ли повтаряхте тъкмо вие, татенце, че трябва да се разведа, за да се отърва от проклетия си девер?

- Не искам да ме изоставяш. Един ден мъжът ти може и да се върне, пък и да не се върне, все тая. Нищо не пречи да се омъжиш. Важното е мъжът ти да живее с нас в този дом.

- Моето едничко желание е да живея с вас в този дом.

- Та нали само преди миг, душко, ми каза, че възнамеряваш да се омъжиш.

Винаги е така, когато споря с баща си: накрая се самоубеждавам колко съм неправа.

- Казах го - отвърнах със сведен поглед. Сетне едва сдържайки сълзите си, набрала смелост от справедливата мисъл, която ме осени, го попитах: - Хубаво де, никога ли повече да не се омъжа?

- При мен място има само за зет, който не би те отвел надалече. Кой е кандидатът ти, би ли живял с нас в този дом?

Премълчах. И двамата знаехме, че баща ми никога не би уважавал един заврян зет, че задължително би му го натяквал. Баща ми дотолкова умело и вероломно би унижавал този домазет, че и аз бих се отвратила от него.

- Сама разбираш, че при твоето положение не можеш да се омъжиш без съгласието на баща си. А аз не искам да се омъжваш и не ти разрешавам.

- Аз не желая да се омъжвам, желая да се разведа.

- Ще ми се появи тук, разбираш ли, някакво безмозъчно добиче, което ще се интересува единствено от себе си и на всичкото отгоре ще те обижда. Знаеш, скъпо мое момиче, колко те обичам. Пък и имаме да довършваме книгата.

Стиснах зъби. Защото отворех ли си устата, а дяволът, забелязал нарастващия ми гняв, направо ме подстрекаваше, щях да избълвам пред баща си, че за мен не е тайна как привиква в постелята си Хайрие; ала бива ли дъщеря като мене да казва на възрастния си баща, че много добре знае как преспива със слугинята си?

- И кой иска да се жени за тебе?

Сведох поглед и замълчах, ала не от срам, а от гняв. Нещо повече, гневеше ме и това, че не му изрекох всичко, въпреки гнева си. Бях си представила в постелята баща си и Хайрие в оная смешна, отвратителна поза. И на път да се разрева, без да вдигам очи, казах:

- На огъня има тиквички, ще ида, да не загорят.

В стаята до стълбището - прозорецът й никога не се отваряше, гледаше към кладенеца, - напипах в тъмнината постелята, проснах се в нея и захванах да се самосъжалявам:

Ах, колко е хубаво да си дете и когато те сполети някоя несправедливост, да легнеш в постелята си и да плачеш, да плачеш, дордето заспиш! Никой, освен мен самата, не ме обича, самотата ми е тъй отчайваща, че докато я оплаквам, единствено вие, дето чувате моите вопли и ридания, можете да ми окажете подкрепа.

Огледах се и зърнах Орхан в постелята. Той прислони главица на гърдите ми и забелязах, че плаче, простенвайки

- силно го притиснах към себе си.

- Не плачи, мамо - каза. - Татко ще си дойде от войната.

- Откъде знаеш?

Не отговори. Толкова го обичах и така го притисках към гърдите си, че забравих всичките си тревоги. Преди да заспя обаче, гушнала изящното телце на своя крехък Орхан, аз трябва да споделя с вас и друго едно притеснение. Сега ужасно съжалявам за думите, които в гнева си ви казах за баща ми и Хайрие. Не, това не беше лъжа, но се срамувам, че съм ги изрекла. Забравете ги и вие, и ако е възможно, гледайте отново на нас така, сякаш нищо не съм ви казала, сякаш между баща ми и Хайрие е нямало нищо, а?

Трудно, много трудно е да имаш дъщеря. Плачеше оттатък, чувах риданията й, ала не бях в състояние да сторя друго, освен да прелиствам тая книга в ръцете си. Опитвах се да чета „Книга за състоянията в Съдния ден“, на една от страниците й пишеше как три дни подир смъртта духът получил позволение от Аллах да посети тялото, което е обитавал. Духът видял в гроба доскорошното си тяло в окаяно състояние - окървавено, проснато сред застояла вода

- и проплакал: „Горкото ми тяло, горкото мое любимо доскорошно тяло.“ И изпаднал в печал. Сетих се за духа на Финяга ефенди. Той вероятно е посетил не гроба, а кладенеца, видял е кошмарния му край, ужасното му състояние на дъното на оня кладенец и, разбира се, също е изпаднал в дълбока печал.

Риданията на Шекюре позаглъхнаха и отместих книгата. Понавлякох се доста добре, турих си отгоре една вълнена риза, обвих дебелия филцов пояс около кръста си, та да го топли, навлякох шалварите от заешка кожа и тръгнах, ала на вратата зърнах Шевкет.