Орхан Памук - Името ми е червен

Тъй че Кара ефенди, който ми връчи писмото с думите „предай й го бърже“, би трябвало да ми е благодарен, задето най-напред щях да отнеса писмото му другаде. Докато го чаках на пазара, премръзнах, та реших да отскоча до една от щерките си - наричам „дъще моя“ всяка, която лично съм омъжила, благодарение на писмата. Тая кльоща ми бе толкова признателна, че при всяко мое отиване не само се въртеше около мене като пеперуда, ами пъхаше в ръката ми по някое акче. Беше бременна и щастлива. Чаят кипна, изсърбах го, вдъхвайки липовия му аромат. В един миг, като останах сама, преброих парите, дадени ми от Кара ефенди. Двайсет акчета.

И пак на път. Минах по задните улици, по зловещите и трудно проходими заради смръзналата се кал улички. Докато тропах на вратата, взех да подвиквам закачливо:

- Насам, народе! Търговката дойде, търговката. Хайде на вълшебната батиста, достойна само за падишасите, на чудесните шалове от Кашмир, на кадифените пояси от Бурса, на обточения с коприна най-качествен египетски памук за ризи, на покривалата от бродирана батиста, на спалните чаршафи и шарените кърпички! Насам!

Вратата се отвори, влязох. Както винаги къщата лъхаше на застояла бърлога, на запръжка и влага. Гадната миризма у всеки застаряващ ерген.

- Какво си се разврякала - сряза ме той, - досаднице?

Измъкнах мълком писмото. Той ме доближи като сянка в полуздрачната стая и направо го сграбчи. Вмъкна се в съседното помещение - там винаги гореше лампа. Подпитах го от прага:

- Баща ти няма ли го?

Не отвърна. Бе се вглъбил в писмото. Зарязах го - нека чете. Понеже стоеше зад лампата, изобщо не различавах лицето му. Свърши писмото и го зачете наново.

- Хубаво, де - рекох, - какво е написал?

Зачете на глас:

„ Скъпа Шекюре ханъм, понеже и аз от години живея с копнежа по един-единствен човек, помня и ценя това, че още чакаш мъжа си и не допускаш в мислите си друг, освен него. Какво освен почтеност и целомъдрие може да се очаква от жена като тебе? (Хасан се изсмя!) Но аз дойдох при баща ти по работа, а не за да те притеснявам. Подобно нещо изобщо не ми е минавало през ума. Не смеех и да си помисля, че ще получа някакъв знак от тебе. Когато лицето ти изникна като сияние на прозореца, не си помислих нищо друго, освен не Аллах ме е обсипал с милостта си. Защото на мен ми стига това щастие да зърна лицето ти. (Тука е заимствал от Незами - ядно вметна Хасан.) Пишеш ми да не се доближавам до тебе - ангел ли си, че тъй е страшно доближаването до тебе? Изслушай ме, чуй ме: веднъж в полунощ от прозорците на един от безмълвните, проклети кервансараи, в които не нощува друг, освен обезверените им ханджии и някой избягал разбойник, осъден на смърт, се взирах в лунната светлина, заляла голите планини, вслушвах се във воя на вълците - само те бяха по-злочести от мен - и докато се мъчех да заспя, си представях как ще те видя на прозореца точно така, както те зърнах. Чуй ме: Дойдох при баща ти заради книгата, а ти ми върна рисунката, която направих в детството си. Това е знак за мен, че съм те намерил, знам го. А не знак на смъртта. Видях единия от синовете ти, Орхан. Горкото сираче. Ще му стана баща!“

- Браво, добре го е казал - рекох. - Истински поет.

- „Ангел ли си, че тъй е страшно доближаването до тебе?“ - повтори Хасан. - Това го е заимствал от Ибн Зархани. Аз пиша по-хубаво - измъкна от джоба собственото си писмо. - Отнеси го на Шекюре.

Като ми подаде с писмата и парите, за първи път се притесних. Имаше нещо отвращаващо в безумната обвързаност на тоя човек, чиято любов си оставаше безответна. И сякаш за да опровергае това ми усещане, Хасан за първи път от дълго време насам загърби цялата си благовъзпитаност и самонадеяно рече:

- Кажи й, че стига да поискаме, ще я върнем насила вкъщи с решение на кадията.

- Наистина ли да й го кажа?

Настъпи тишина.

- Не й го казвай - отвърна той.

Лампата в стаята озари лицето му и видях пред себе си едно провинило се дете. Била съм свидетелка на подобни състояния, изпитвах уважение към любовта и затова пренасях писма. Не, както смятат някои, заради парите.

На тръгване той ме спря.

- Ще кажеш ли на Шекюре колко много я обичам? -попита ме развълнувано, почти обезумяло той.

- Не й ли го пишеш в писмата?

- Кажи ми как да убедя и нея, и баща й?

- Като бъдеш добър - отвърнах му и се запътих към портата.

- На тая възраст ми е твърде късно... - каза го с искрено огорчение.

- Много пари започна да печелиш, Хасан чавуш [74] Въоръжен пазач, а така също и офицер от султанската гвардия, който разнасял и оповестявал султанските заповеди. - (Бел. прев.) . Това прави човека свестен - рекох и напуснах.