Орхан Памук - Името ми е червен

Мухаммад Хайдар Дуглад, описал житията на хератските миниатюристи, майстор Сайид Мирак привеждал като пример за този възглед миниатюриста, дето искал да нарисува кон. И най-бездарният творец, чиято глава е празна като на днешните франкски художници, дори когато рисува кон от натура, всъщност разчита на паметта си, защото не можеш едновременно да гледаш коня и да го пресъздаваш. Миниатюристът най-напред наблюдава коня, а едва след това нанася върху хартия запаметеното. И дори да е изминал само миг между тия две действия, конят върху хартията вече не е като видяния от миниатюриста, а е спомен за коня, видян преди малко - важен аргумент и за най-несретния миниатюрист, че рисуването е възможно единствено благодарение на паметта. Вследствие на възгледа, че активният живот на миниатюриста е подготовка за бъдната щастлива слепота и за спомените на слепеца, хератските миниатюристи от онова време схващали нарисуваното от тях за шахове, принцове и книгоценители като привикване на ръката, като тренировка и приемали непрестанното рисуване и взиране в страниците под светлината на свещниците като щастлив акт, водещ миниатюристите към слепотата. Цял живот майстор-миниатюристът Мирак рисувал дървеса - ама с всяко тяхно листенце - върху нокът, върху оризово зрънце и дори върху косъм, приближавайки се целенасочено и бързо към слепотата; друг път пък рисувал щастливи слънчеви градини, предпазливо отдалечавайки тъмнината от себе си, сякаш подбирал най-подходящото време за щастливия финал. И когато навършил седемдесет години, султан Хусейн Байкара, който държал под ключ хиляди книги в своята съкровищница, отворил за награда вратите й в чест на великия майстор. В съкровищницата, пълна с коприни, кадифе и алтъни, майстор Мирак три денонощия разглеждал под светлината на златните свещници фантастичните страници от легендарните книги на хератските майстори, докато ослепял. Старият майстор приел с разбиране и покорство новото си състояние, сякаш посрещал ангелите па Аллах и повече нито проговорил, нито прорисувал. Правоверният летописец Мирза Мухаммад Хайдар Дуглад обяснява това така: Един миниатюрист, прозрял гледката на безсмъртното време на Аллах, никога повече не би могъл да се върне към страниците, правени за простосмъртните - и добавя: „Там, дето спомените на слепия миниатюрист се докосват до Аллах, се възцаряват абсолютното безмълвие, щастливата тъмнина и безпределността на празните страници.“

Знаех, че Кара ме запита какво мисля по въпроса за слепотата и паметта, повдигнат от Майстор Осман, не толкова за да чуе моя отговор, колкото да огледа на спокойствие моите вещи, стаята и рисунките ми. Но бях щастлив, че прониква в дълбокия смисъл на моите истории и казах:

- Слепотата е блажена вселена, в която нито дяволът, нито престъплението имат място.

- Някои от старите миниатюристи в Табриз - рече Кара, - които под влияние на майстор Мирак приемат слепотата като висше благо, низпослано от Аллах, се срамуват, че въпреки напредналата си възраст все още са зрящи, боят се, че това ще бъде прието като доказателство за тяхната несръчност и започват да се преструват на слепи. Ето защо под влияние на Джамалаттин от Казвин, за да се научат да възприемат света като слепци, някои миниатюристи седят на тъмно между огледалата под мъждивата светлина на една-единствена лампа и по цели седмици се вглеждат в страниците на старите хератски майстори, без да се докосват до храна и вода.

На вратата се потропа. Отворих и познах красивия чирак от придворната работилница с огромните прекрасни очи. Съобщи ми, че в някакъв кладенец са открили тялото на нашия събрат - илюминатора Финяга ефенди и че погребалният ритуал е след пладне в джамията „Михримах“. После се втурна да разгласява и на останалите. Да ни пази Аллах!

Любовта ли кара хората да оглупяват или само глупавите се влюбват? Нямам до днес отговор на тоя въпрос, макар че от години обикалям с бохчата по къщите като търговка и сватовница. Как пък веднъж не срещнах двама, дето като се влюбят, поне малко да помъдреят и нахитреят, как пък веднъж не проумях що за стока е това мъжът. Едно обаче знам със сигурност - ако хитрува, ако прибягва до дребни уловки и лукавства, мъжът не е влюбен. Ей го нашият Кара ефенди, отсега е изгубил всякакво присъствие на духа и когато заприказва за Шекюре, дори с мене, не смогва да се овладее.

Срещнахме се на пазара, попита ме дали има някакъв отговор от нея, пък аз му рекох, че Шекюре не спира да мисли за него, че никога не съм я виждала такава, ама на хора като него вечно разправям подобни щуротии. Зяпна ме тъй, че направо ми дожаля. Замоли ме по най-бърз начин да предам на Шекюре писмото, което ми даде. Само глупаците смятат, че любовта иска бързане, прибързването обаче е мощно оръжие в ръцете на техните любими; по-умните забавят отговора си. Поука: Бързането в любовта забавя нещата.