Орхан Памук - Името ми е червен

- Чувал съм за хорасанеца Узун Мехмед, но тази история не я знам - рече Кара.

Рече го деликатно, за да покаже, че ме е слушал, че това е краят на историята, че размишлява върху чутото. Млъкнах за малко - да ме огледа добре. И тъй като се изнервях, когато ръцете ми стояха без работа, веднага щом захванах втората история, продължих да рисувам оттам, дето бях спрял, понеже на вратата бе потропал Кара. Красивият ми чирак Махмуд неизменно седеше до мене -бъркаше боите, подостряше перата, понякога заличаваше грешките ми, - стоеше безмълвно, слушаше, наблюдаваше, а оттатък се чуваше как снове жена ми.

- А! - удиви се Кара. - Тук Падишахът ни не е седнал.

Докато гледаше изумено рисунката, аз се престорих, че не забелязвам причината за неговото изумление, ала пред вас ще призная: По време на тържествата по повод сюнета, изобразени в двестате рисунки към книгата „Сурнаме“ нашият великодушен Падишах е седнал в лоджията до прозореца и наблюдава цели петдесет и два дни шествието на занаятчиите, еснафските задруги, простолюдието, войниците и разбойниците. Единствено в тази рисунка го изобразих изправен - подхвърля сред множеството на площада пари от пълните с флорини кесии. Направих го, за да мога по-точно да отразя удивлението и възторга на множеството - хората се ръгат един друг, трепят се, ритат се, докато събират парите от земята.

- Ако сюжетът на една рисунка е любовта, тя трябва да е рисувана с любов - казах аз. - Ако в текста има болка, болката трябва да струи от рисунката. В първия миг обаче болката в творбата трябва да е почти недоловима, да се усеща подсъзнателно, да произлиза от вътрешната хармония, а не да е изразена чрез хорските сълзи. От векове стотици майстор-миниатюристи изобразяват удивлението по един и същ начин - показалец, напъхан в закръглената уста; в моята рисунка удивлението се излъчва от самата рисунка. За да получа този ефект, бе достатъчно да изправя Повелителя.

Търсеше някаква улика сред вещите ми и художническите принадлежности, търсеше я в целия ми живот. А аз, втренчен в него, виждах собствения си дом през неговия поглед.

Някога в Табриз и Шираз имаше рисунки на дворци, бани и крепости; и за да се успореди рисунката с вниманието на Аллах, всевиждащ и всезнаещ, миниатюристът рисуваше двореца като невероятна чудесия, срязана сякаш по средата с бръснач, за да се вижда какво има вътре - паниците, чашите, невидимата отвън стенна украса, завесите, папагалът в клетката, потайните кътчета, възглавниците и седналите върху възглавниците красавици, не видели слънце. Подобно на любознателен и наблюдателен читател, Кара оглеждаше моите бои, хартията, красивия ми чирак, онова „Къяфетнаме“ [67] „Книга за облеклото“. - (Бел. прев.) , което бях направил за франкските пътешественици, страниците в албума, актовите рисунки и безсрамните сцени, дето тайно ги бях изработил за един паша, цветните ми мастилници от стъкло, бронз и глина, ножовете от слонова кост.

- За разлика от старите майстори, станах свидетел на много битки - казах аз, за да запълня тишината със собственото си присъствие. - Видях бойни машини, топове, войски, мъртъвци. Аз изографисвах шатрите на Падишаха ни и пашите. Като се върнах в Истанбул, правех баталните сцени, забравени от всички, разсечените на две тела, воюващите армии, нещастните неверници, които с ужас наблюдават от кулите на обсадените крепости нашите армии и топове, бунтовниците с отрязани глави, буйството на галопиращите коне. Каквото и да видя, го запаметявам:

Нова мелничка за кафе, непозната халка за прозорец, топ, нов вид ударник на франкска пушка, кой с какъв цвят одежда е, кой какво яде, кой как си държи ръцете по време на пир.

- Каква е поуката от трите истории, които разказа? -попита Кара с тон, подсказващ, че всяко нещо трябва да се обосновава и обобщава.

- Елиф - отвърнах аз. - Първата история с минарето показва, че колкото и да е талантлив един миниатюрист, времето определя неговото съвършенство. Бе - втората история с харема показва, че само талантливата рисунка може да оцелее във времето. А каква е поуката от третата, кажи ти!

- Джим - отвърна Кара, преизпълнен със самочувствие.

- Третата история за сто и деветнайсетгодишния миниатюрист обединява Елиф и Бе и показва, че времето на онзи, който се раздели с безупречния си живот и безукорното рисуване, изтича и той умира - ето какво показва.

Обедният намаз бе приключил. Рисувах задъхано, но с удоволствие образите на чаровни юноши, когато на вратата се похлопа. Ръката ми трепна и оставих перото. Отместих работната дъска от коленете си, подпрях я в ъгъла и се втурнах към вратата, ала преди да отворя се помолих. О, Аллах... Тъй като вие сте много по-близо до Аллах, отколкото до нашия гаден и низък свят и подлите служители на Падишаха ни, няма да скрия от вас, които тъй или инак ще разберете от книгата моята история: Индийският падишах, най-богатият шах на света хан Акбар пожелал да подготви книга, която да се превърне в легенда и разпратил по целия ислямски свят вестта, че кани при себе си най-изявените миниатюристи. Вестоносците, пристигнали в Истанбул, вчера ме навестиха и ме поканиха да замина за Индия. Отворих вратата, ала тоз път не бяха те, а позабравеният от детството ми Кара. По-преди не ни посещаваше, само завиждаше. Сега?