Орхан Памук - Името ми е червен

Всичко се повтаря и затова човек, независимо че умира, изобщо не забелязва чудото, наречено време и непрекъснато изобразява с едни и същи рисунки едни и същи истории, сякаш времето изобщо не съществува, както доказва и кратката история на самаркандеца Салим - малобройната войска на шах Фахир разпердушинила воините на хан Салахаттин. Както си му е редно, победителят шах Фахир пленил хан Салахаттин, подложил го на мъчения, убил го и за да наложи владетелската си мощ, посетил библиотеката и харема на покойния. В библиотеката веднага си плюли на ръцете - най-сръчният подвързвач разпокъсал книгите на мъртвия шах, разместил някои страници, съставяйки от тях нови томове, калиграфите подменили в надслова думите „Непобедимият хан Салахаттин“ с „Победителят шах Фахир“, миниатюристите заличили осъденото на забрава лице на покойния хан Салахаттин и захванали на негово място да изобразяват по-младия шах Фахир. В харема на победения хан шах Фахир с лекота си избрал най-красивата жена, ала тъй като не искал силом да й стане господар, решил деликатно, както е в книгите и миниатюрите, да я омае с приказките си. Невероятно красивата жена на покойния хан Салахаттин Нериман султан със сълзи на очи помолила за едно единствено нещо бъдещия си повелител шах Фахир.

Поискала да не заличават в книгата за любовта между Маджнун и Лейла лицето на покойния й мъж, изобразен като Маджнун и нейното - като Лейла. Поискала това, за да остане поне една страница с образа на покойния й мъж, който чрез подготвяните по негова заръка книги, нъзнамерявал да постигне безсмъртието. Победителят шах Фахир великодушно приел това простичко желание и миниатюристите не се докоснали до споменатата рисунка. Нериман и Фахир не след дълго се обикнали и напълно забравили ужасното минало. Шах Фахир обаче не забравял рисунката с Лейла и Маджнун. Не защото се тревожел, че жена му била нарисувана с бившия й мъж, не защото ревнувал. Измъчвала го мисълта, че няма да е сред безсмъртните във вечността заедно с жена си, понеже не бил изобразен в чудесната книга с древната легенда. Пет години го глождел червеят на съмнението. И подир една щастлива нощ, в която страстно се любили с Нериман, влязъл като крадец в собствената си библиотека със свещ в ръка, разтворил тома за Лейла и Маджнун и се захванал да рисува себе си като Маджнун, на мястото на покойния мъж на Нериман. И той, като повечето ханове, поклонници на миниатюрната живопис, бил доста несръчен, за да се нарисува добре. На заранта пазителят на библиотеката отворил книгата и забелязал, че Лейла била с лика на Нериман, но вместо лика на покойния хан Салахаттин, съзрял друго лице и понеже не познал в него шах Фахир, обявил на всеослушание, че това е лицето на главния Фахиров враг - младият и привлекателен шах Абдуллах. Вследствие на плъзналите слухове воините на шах Фахир изгубили присъствие на духа, което пък окуражило младия и войнолюбив владетел на съседната страна. Още в първата битка той разгромил шах Фахир, пленил го и го убил, после, както е редно в такива случаи, наложил своята власт в харема и библиотеката и станал новият мъж на вечно красивата Нериман султан.

Повечето миниатюристи обичат да разправят историята на Узун Мехмед от Истанбул, назоваван в Персия Мухаммад от Хорасан, като образец на дългия живот и слепотата, но тя е добра илюстрация на темата за рисуването и времето. Най-характерното за този миниатюрист, започнал като чирак на девет години и продължил да рисува близо сто и десет години, чак докато не ослепял, било отсъствието на всякаква характерност. Казвам го не заради играта на думи, а за да го похваля най-искрено. Рисувал всичко както всички, най-вече с маниера на старите велики майстори, поради което и бил най-големият майстор. Непретенциозен, изцяло погълнат от работата си, която приемал като служене на Аллах, той странял от конфликтите в придворните работилници и въпреки подходящата си възраст никога не пожелал да стане Главен миниатюрист. През целия си сто и десетгодишен творчески път, заврян в ъгъла, търпеливо рисувал детайлите по полетата на страниците, тревата, хилядите листа на дърветата, извивките на облаците, разресаните гриви на конете, тухлените стени и безбройните, повтарящи се украси по тях, десетките хиляди еднакви лица с дръпнати очи и нежни бради. Бил доста щастлив и мълчалив. Не държал нито да се изтъква, нито да блести със свой индивидуален стил. Независимо за кой хан или принц работел, чувствал придворната работилница като свой дом, а себе си - като част от нея. Ханове, шахове си прерязвали гърлата, а миниатюристите като харемски жени се местели от град на град при новите господари - стилът на новата придворна работилница се откроявал преди всичко в тайнствените лъкатушения на неговото търпение, в нарисуваните листа, в моравите, в криволиците на скалите. На осемдесет години, забравяйки че е смъртен, си повярвал, че живее в легендите. Навярно поради туй се говорело, че живее извън времето и е невъзможно да умре. Останал без дом и родина, той прекарвал живота си в придворните работилници, в шатрите, приведен над хартията, но не бил ослепял - някои си обяснявали това с чудото, че времето за него е спряло. Други пък разправяли, че е сляп, ала не изпитва необходимост да вижда, понеже рисува по памет. Този легендарен майстор така и не се оженил за никого, не обикнал никого, но на сто и деветнайсет години в придворната работилница на шах Тахмасб срещнал шестнайсетгодишен, пращящ от здраве чирак, полукитаец, полухърватин, истински образец на мъжката красота - с кръгло като месечина лице, дръпнати очи и изящна брада, такъв, какъвто го бил рисувал от сто години; съвсем обяснимо се влюбил от пръв поглед в него и за да спечели невероятно красивия юноша, както постъпва всеки влюбен, се включил в интригите и в борбата за власт в придворната работилница, започнал да мами и интриганства. Постарал се да бъде в хармония с начина на живот, от който успявал да се опази сто години - в началото това оживило хорасанския майстор-миниатюрист, ала постепенно го откъснало от безпределността на легендарното време. Един следобед, докато съзерцавал прелестния чирак през отворения прозорец, премръзнал от ледения табризки вятър, на другия ден започнал да киха, ослепял, а два дни по-късно паднал от високото каменно стълбище и издъхнал.