Орхан Памук - Името ми е червен

Не отвърнах: „Защо пък горкият! Нищо и никакъв подражател, който дори позлатата прави единствено за пари, глупак без всякакво вдъхновение.“ А отвърнах:

- Не. Не знам.

Попита дали не смятам, че някой от привържениците на ерзурумския ваиз може да е сторил нещо лошо на Финяга ефенди.

Въздържах се да кажа, че и той е един от тях, а отговорих:

- Не. Защо?

Беднотията, чумата, низостта и нравственият упадък, завладели днес Истанбул не се обясняват с друго, освен с новите грозни обичаи, отдалечаващи ни от исляма от времената на Пророк Мохамед и с проникващите сред нас франкски стилове. Това казва ваизът от Ерзурум, но враговете му се опитват да заблудят Падишаха ни, че хората му нападали текетата, в които звучи музика, и осквернявали гробовете на светците. И тъй като знаят, че не изпитвам неприязън към ерзурумския ваиз, сега съвсем деликатно подпитват: „Ти ли уби Финяга ефенди?“

Бях разбрал, че такива слухове се носят отдавна сред миниатюристите. Кръгът на посредствените, на неодухотворените и бездарниците охотно разпространяваше мълвата, че подлият убиец съм аз. Идеше ми да стоваря мастилницата връз черкезката чутура на малоумника Кара, задето приемаше за чиста монета клеветите на моите зложелатели.

Кара оглеждаше работното ми помещение до най-дребни подробности, мъчейки се да запамети всичко в него -дългата ножица, купичките с арсеник, съдинките за бои, отхапаната ябълка, джезвето в ъгъла на огнището, чашките за кафе, миндерите, процеждащата се през пролуките на прозореца светлина, огледалото, с което сверявах размера на страниците, минтаните [66] Минтан - къса горна дреха с права яка и ръкави. - (Бел прев.) и лежащият като грях на пода червен пояс на жена ми, изтърван от нея на излизане от стаята, когато на вратата се почука.

Въпреки че не му разкрих своите мисли, бях предоставил на дръзкия му и агресивен поглед своите рисунки и своята обител: Зная, всички са смаяни от надменността ми, ала миниатюристът, който печелеше най-добре, а следователно - най-добрият миниатюрист - бях аз! По волята на Аллах рисунката е празненство, което разкрива на този, който умее да вижда, че целият свят е едно празненство.

Някъде по време на обедния намаз на вратата се потропа, гледам - Кара, с когото се знаехме от деца. Прегърнахме се. Беше премръзнал, поканих го да влезе, без да го питам как е открил дома ми. Пратил го бил Лелин, за да узнае от мене защо и къде е изчезнал Финяга ефенди. Предаде ми поздрави от Майстор Осман и добави, че искал да ми зададе един въпрос. Според Майстор Осман времето определяло истинския миниатюрист. Времето на рисуването. Какво смятам ли? Слушайте.

Всеизвестно е, че отколешните миниатюристи на Изтока, например древните арабски майстори, са гледали на света както днешните франкски неверници и са го рисували такъв, какъвто го виждали - скитникът и кучето на улицата, кервизът по рафтовете на дюкяните. Днешните франкски майстори и представа си нямат от стил и перспектива, колкото и високомерно да се перчат с тях; те изобразяват света ограничено и скучно - както си го виждат с кучето и кервиза. Сетне обаче с нашия художнически свят нещо се случи, той бързо се промени. Оттук и започвам разказа си.

В Багдад, който преди триста и петдесет години в един студен февруарски ден бил завзет и безмилостно ограбен от моголите, живеел Ибн Шакир - най-знаменитият и най-талантлив калиграф не само в арабския, но и в целия ислямски свят. Още на младини той успял да препише двайсет и два тома, предимно преписи на Свещения коран, които се съхранявали в най-прочутите библиотеки на Багдад. Ибн Шакир вярвал, че книгите му ще оцелеят до Съдния ден и живеел с мисълта за неизмеримостта и безкрайността на времето. За няколко дни воините на моголския хан Хулагу една по една ги разкъсали, изгорили, унищожили и изхвърлили във водите на Тигър, включително и последната от тези незнайни днес легендарни книги, която изписвал нощи наред под треперливата светлина на свещта. Ибн Шакир изкачил в Хладната утрин минарето на халифската джамия с гръб към изгрева и с лице, обърнато към хоризонта на запад - тъкмо по този начин цели петстотин години отморявали очите си и се борели със слепотата арабските калиграфи, свързани с традиционната идея за безсмъртието на книгите - и съзрял от викалото края на петвековната книжовност. Застанал на минарето, той пръв видял как нахлуват в Багдад безжалостните воини на Хулагу. Видял разграбването и разрушаването на града, стотиците хиляди съсечени хора, убийството на последния от халифите, управлявали пет века Багдад, погрома над библиотеките, изхвърлянето на десетките хиляди книги в Тигър, насилването на жените. Сред вонята на труповете и предсмъртните вопли той два дни се взирал във водите на Тигър, почервенели от мастилото на изхвърлените книги и си мислел как не може да предотврати тая ужасна касапница, този погром над прекрасно изписаните от него десетки книги. Ибн Шакир се заклел повече никога да не пише. В един момент обаче си казал, че би могъл да отрази мъките и злощастията, на които станал свидетел, чрез рисуването, изкуство, досега подценявано от него - приемал го като бунт срещу Аллах - и върху хартията, с която никога не се разделял, нахвърлил всичко, видяно от минарето. Ислямската живопис след моголското нашествие дължи цялата си мощ на това щастливо чудо: Изстрадано и отвисоко да рисуваш линията на хоризонта така, както Аллах вижда света отвисоко - нещо, което отличава ислямската от идолопоклоническата, от християнската живопис. Тогава, подир касапницата, Ибн Шакир поел с рисунките си на север, отдето били нахлули моголските орди, с твърдото намерение да се изучи при китайските майстори... Което доказва, че идеята за безкрайността на времето, в която пет века вярвали арабските калиграфи, е въплътена не в текста, а в рисунката. Да, книгите биват разкъсвани и унищожавани, ала рисуваните страници преминават в нови книги и тъй заживяват безкрайно, продължавайки да показват какъв е светът на Аллах.