Орхан Памук - Името ми е червен

- После? - казах почтително.

- После искам да узная какво изпитва миниатюристът, когато след смъртта на шаховете и падишасите разкъсват книгите, които те са ни възлагали, и ползват нашите миниатюри за други книги в друго време? Изпитва нещо спонтанно и чисто, неподвластно нито на радостта, нито на тъгата. Затова питам миниатюриста за времето. За времето на миниатюриста и за времето на Аллах. Разбираш ли, синко?

Не разбирах, но не си го признах, а попитах:

- А третият въпрос?

- Третият е за слепотата - каза великият майстор Главният миниатюрист Осман и млъкна, сякаш изреченото не се нуждаеше от тълкуване.

- Какво е слепотата? - попитах смутено.

- Слепотата е безмълвие. Обединиш ли първия и втория въпрос, идва ред на слепотата. Най-достойното за един миниатюрист е да вижда в тъмнината, низпослана от Аллах.

Замълчах, излязох навън. Спуснах се по заледените стъпала без да бързам. Знаех, същите три велики въпроса на великия майстор щях да задам на Пеперудата, Маслината и Щъркела, ала не просто, за да се намирам на приказка, а за да проумея тези свои връстници, превърнали се приживе в легенда.

Не се насочих веднага към домовете им. Поех към новия пазар край еврейския квартал, който се виждаше от хълма, гледащ към Златния рог, за да се срещна с Естер. Тук посред моркови, дюли, лук и връзки с репички се пазаряха прислужнички, жени от бедняшките квартали, облечени в излинели широки кафтани; и сред тази пъстра тълпа Естер в задължителната розова еврейска дреха връз гъвкавите си телеса шареше с очи, правеше ми знаци, бъбрейки непрестанно.

С неуловимо и сръчно движение тя пъхна в шалварите си писмото, което й дадох, сякаш целият пазар нас гледаше. Каза, че Шекюре мисли за мене. Взе си бакшиша. На молбата ми да не протака, отвърна, сочейки към бохчата си, че има още доста работа за вършене и ще предаде писмото на Шекюре чак към обяд. Заръчах й да каже на Шекюре, че възнамерявам да посетя тримата млади велики майстори.

Преди обедния намаз на вратата се почука, отворих и видях Кара Челеби. Знаехме се от чирашките години. Прегърнахме се, разцелувахме се. Полюбопитствах дали не ми носи някаква вест от Лелин, но той заяви, че е дошъл да види моите страници и рисунки заради старото приятелство. И в името на Падишаха ни да ми зададе един въпрос.

- Хубаво де, кажи си въпроса?

Каза си го. Е, добре!

Докато расте броят на покварените, които рисуват не заради вярата и насладата за окото, а за пари и за слава, казах аз, все по-често ще ни съпътстват грозотата и користолюбието, каквито са всъщност ламтежите за стил и подпис. Направих този увод заради стила, без да съм убеден в изреченото: Защото любовта към парите и славата не би могла да унищожи умението и таланта. Ако трябва да кажа истината, парите и славата, според мен, са право на талантливия, правото му да бъде даряван с любов. Разкрия ли обаче тая истина, редовите художници от гилдията ще се побъркат от ревност и ще ми се нахвърлят за това откровение. За да им покажа, че съм по-пристрастен от тях към работата си, ще се наложи да рисувам дърво върху оризово зрънце. И понеже от Изток, та чак до нас - благодарение на злощастните китайски майстори, повлияни от франките на Запад и от картините, пренасяни от монасите иезуити - се насажда стремежът към стил, подпис и индивидуалност, ще ви разкажа три кратки истории по темата.

Някога в Херат, на север, живял в една планинска крепост млад хан, поклонник на миниатюрата. От жените в харема си ханът обичал само една и тази татарска девойка, красавица на красавиците, също била лудо влюбена в него. Любели се до премала чак до зори и били тъй щастливи, че копнеели щастието им да продължава вечно. Най-прекият път към осъществяване на копнежите им се оказал този: Разтваряли книгите и по цели дни съзерцавали вълшебните и съвършени рисунки на старите майстори. Разглеждайки тия съвършени рисунки с еднакъв сюжет, те, без да се смайват, усещали как времето спира, как собственото им щастие се слива с щастливото време на Златния век на миниатюрата, за който повествува и следната история. Един миниатюрист от ханската работилница, майстор на майсторите, прерисувал със същото съвършенство същите рисунки за страниците на същите книги. Претворявайки любовните страдания на влюбения в Ширин Фархад [63] Герой от поемата на Незами „Хосроу и Ширин“. - (Бел. прев.) , изпълнените с възхита и нега погледи на Маджнун и Лейла или многозначителните, изразителни погледи на Хосроу и Ширин в приказната, досущ като райска, градина, той, според обичая, на мястото на влюбените изобразил хана и неговата красива татарка. Гледайки творбите му, ханът и любимата му вярвали, че щастието им никога няма да секне и обсипвали майстор-миниатюриста с ласкателства и алтъни. Лека-полека ханското благоразположение и алтъните станали причина майстор-миниатюристът да свърне от правия път и, подстрекаван от дявола, да забрави, че дължи съвършенството си на старите майстори - най-самонадеяно си въобразил, че рисунките му ще се харесват повече, ако добави връз тях частица от своята индивидуалност. Ханът и неговата любима възприели обаче това нововъведение на майстор-миниатюриста като несъвършенство, като белег на индивидуален стил и не на шега се разтревожили. Вниквайки в рисунките, ханът почувствал, че доскорошното им щастие, тъй или инак, вече е накърнено и взел да ревнува красивата татарка заради начина, по който е изобразена. Сетне пък, за да предизвика ревността на хубавата татарка, преспал с друга неволница. Научавайки за това от харемските клюкарки, хубавата татарка изпаднала в дълбока печал и, без да продума, се обесила на един кедър в харемския двор. Ханът разбрал, че е сбъркал, проумял че в основата на грешката му е не друго, а жаждата на миниатюриста да прояви собствен стил и още същия ден заповядал да ослепят изкушения от дявола майстор.