Орхан Памук - Името ми е червен

- Къде отиваш, дядо?

- Ти се прибирай, аз отивам на погребение.

Тръгнах по затрупаните от сняг пусти улици край прогнили, разкривени, готови всеки момент да рухнат коптори, през пепелищата. По старчески предпазливо, внимавайки да не се подхлъзна, сума ти време продължих да вървя към градските стени през крайни махали, ниви, зеленчукови градини, край дюкянчета за такъми на коли и колела, край ковачници, сарачници, покрай майстори на снаряжения за коне и всякакъв добитък, покрай налбанти.

Знам ли защо правят погребалната церемония чак в Едирнекапъ, в джамията „Михримах“. В джамията прегърнах обърканите, сурови братя на покойния - изглеждаха непокорни, дори гневни. Прегръщахме се - миниатюристи и калиграфи; плачехме до един. Сред внезапно падналата, завладяваща всичко наоколо куршуменосива мъгла, изпълнявайки погребалния намаз, се вторачих в носилката, положена върху обредната каменна плоча и тъй ме доядя на подлеца, сторил всичко това, че взех да обърквам заупокойната молитва, отправена към Аллах.

Когато подир намаза хората вдигнаха носилката на раменете си, аз все още бях сред миниатюристите и калиграфите. С просълзени очи се прегърнахме за сетен път с Щъркела, забравили как нощем, докато работехме под бледата лампа по моята книга чак до зори, Щъркела се мъчеше да ме убеди, че орнаментите на Финяга ефенди са пълна безвкусица, че хич не го бива в полагането на цветовете - непрекъснато слагал тъмносиньо, та да стои по-богатско, - пък аз признавах, че е прав и добавях: „Ама няма кой.“ Хареса ми как дружески и някак почтително ме погледна Маслината, прегърнахме се - човек с такава прегръдка не може да не е добър - и още веднъж си признах, че от всички миниатюристи той най-много вярваше в моята книга.

На стъпалата към портата се озовахме един до друг с Главния миниатюрист майстор Осман - чудехме се какво да си кажем. Странен, напрегнат миг. Един от братята на покойния ридаеше, друг демонстративно четеше молитва.

- В кое гробище ще го погребат? - попита ме Майстор Осман, колкото да каже нещо.

Притеснявах се, че река ли „не знам“, би прозвучало враждебно и без да му мисля, на свой ред се обърнах към съседа си:

- В кое гробище, в Едирнекапъ ли?

- В Еюб - избълва брадясалият младок.

- В Еюб - казах и аз на Майстор Осман, макар че прекрасно бе чул мрачния брадясал младок. Удостои ме с поглед, означаващ „разбрах“ - явно не желаеше повече да общуваме.

Естествено, Майстор Осман бе обиден, че Падишахът ни възложи на мен работата по написването, оформянето и илюстрирането на, както я наричах, „тайната книга“. Под мое влияние Падишахът ни прояви интерес към франкския стил на рисуване. Веднъж принуди дори майстор Осман да прерисува портрета му, изработен от някакъв италианец. Майстор Осман изпълни с отвращение странната рисунка, нарече това подражание на италианския майстор мъчение и обвини мен за това. И бе прав.

Поспрях по средата на стълбите и вдигнах очи към небето. Сетне, като се уверих, че съм поизостанал от майстор Осман, заслизах по заледените стъпала. Слизах съвсем бавно и още на второто стъпало някой ме прегърна и ме улови под ръка. Кара.

- Много е студено. Замръзнахте ли? - попита.

Не се и съмнявах - той бе смутил покоя на Шекюре. Увереността, с която ме хвана под ръка, го доказваше. Поведението му сякаш говореше: Работих дванайсет години, станах човек. Стъпалата свършиха. Щеше да е по-добре сега да не ми разправя какво е научил в придворната работилница.

- Ти върви напред, синко, върви, настигни хората.

Не издаде учудването си. Пусна благоразумно ръката ми - допадна ми даже походката му. Ако му дам Шекюре, би ли се съгласил да живее у нас?

Напускайки града през Едирнекапъ, мернах в ниското чезнещата сред мъглицата носилка, шествието от миниатюристи, калиграфи и чираци, понесли я на раменете си - спускаха се към Златния рог. Пристъпваха тъй

забързано из заснежената долина, че бяха преполовили разкаляния път до Еюб. Вляво от мен сред тишината и мъглицата самодоволно попушваше коминът на свещоливницата във вакъфа на ханъм-султан [79] Дъщеря на султана от морганатичен брак. - (Бел. прев.) . В подножието на градските стени, в Еюб, шумно хриптеше осигуряващата месо за гръцките месари скотобойна, там бяха и дерачите. Вонята на мърша се разнасяше чак до едва прозиращите куполи на джамията „Еюб“, чак до гробищните кипариси в края на долината. Откъм новата еврейска махала в Балат се дочуха виковете на играещи деца.