Орхан Памук - Името ми е червен

Копнеех, довърша ли своята тайна книга да посетя отново Венеция. Доближих подравнения гроб: Там сега ангелите го разпитват - кой му е пола, коя му е вярата и кой му е Пророкът. Помислих за своята смърт.

Един гарван подскочи до мен. Погледнах ласкаво към Кара. Прищя ми се да ме улови под ръка и да се приберем заедно вкъщи. Казах му, че утре сутрин го чакам у нас рано-рано заради работата по моята книга. Защото в мига, когато помислих за своята смърт, за сетен път проумях, че книгата трябва да се приключи на всяка цена.

Плаках повече от всички, докато засипваха със студената разкаляна пръст обезобразеното тяло на горкия Финяра ефенди. „По-добре да бях умрял и аз, по-добре да ме погребат с него, оставете ме“ - вайках се аз. И за да не се катурна в гроба, хората ме подхващаха през кръста. Притискаха челото ми с длани, бутайки главата ми назад, та да съм си поемел дъх, че можело да се задуша. Погледите, които почнаха да ми хвърлят близките на покойника, ми подсказаха, че май прекалявам с вайканията и се окопитих. Току-виж клюкарите от придворната работилница си казали, че щом така неудържимо ридая, може би връзката между мен и Финяга ефенди е била твърде интимна.

За да не привличам внимание, до края на погребението се стаих зад чинара. Някакъв още по-тъп роднина на глупеца, когото запратих в Ада, се присламчи към мен зад чинара, зяпна ме, както вероятно си мислеше, умно. Запрегръща ме. Сетне ахмакът попита: „Ти Събота ли беше или Сряда?“

- Сряда беше предишното прозвище на покойния -отвърнах му аз и той зяпна отново.

Историята на нашите прозвища, обвързваща ни и до днес като тайна, бе проста. Когато бяхме чираци, обожавахме Наккаш Осман, възхищавахме му се - той току-що от калфа бе се издигнал до майстор. Невероятен миниатюрист, учеше ни на всичко - Аллах го бе надарил хем с чудесен талант, хем с ум на джин. Всяка сутрин, както се и полагаше на чираците, един от нас го взимаше от дома му, съпровождаше го до придворната работилница - ситнеше подире му, носейки кутията му с перата, чантата и папката, пълна с хартия. Толкова силно желаехме да сме покрай него, че когато някой кажеше „днес ще отида аз“, се изпокарвахме.

Майстор Осман си имаше любимец, ала биваше ли единствен той да го взима сутрин след сутрин, нали гилдията щеше да се взриви от неспирни сплетни и мръснишки подмятания, та затова великият майстор реши да се редуваме -всеки от нас да ходи сутрин в дома му в определен ден от седмицата. Петъците за Майстор Осман бяха работни, той не посещаваше придворната работилница в събота. Любимият му син, и той чирак като нас - по-късно обаче измени на изкуството - съпровождаше баща си в понеделник. Побратимът ни Четвъртък - най-талантлив от всички ни, изящен и строен - се поболя от дявол знае какво, вдигна висока температура и си отиде съвсем млад. Покойният Финяга ефенди пък го придружаваше в средите, оттам и прозвището му - Сряда. Ала след време великият Майстор промени нашите прозвища: Вторник стана Маслината, Петък - Щъркела, Неделя - Пеперудата; в имената, с които ни дари имаше и любов, и многозначност, а покойникът бе наречен Финягата заради алюзията с изтънчените му орнаменти. Вероятно, както и на нас, великият Майстор преди му е викал:

- Добре дошъл, Сряда, как си?

Спомних си как назова и мен и за малко да се разплача: Въпреки многото бой, който бяхме изяли като чираци, Майстор Осман ни обичаше, очите му се навлажняваха всеки път, когато зърнеше красотата в рисунките ни и ни целуваше ръцете - целуваше ги, а ние се възнасяхме в Рая; дарбите ни процъфтяваха сред любов. Дори цветът на завистта, позасенчващ щастливите прежни години, тогава беше различен.

Виждате, направо съм разделен на две - като ония хора, чиито глави и ръце са рисувани от един майстор, а телата и одеждите - от друг. На богобоязлив човек като мене не му е съдено, ставайки убиец, бързо да привикне с това. Сдобих се с втори, типичен за убийците глас, та да изглежда, че продължавам живота по старому. Сега ви говоря с лукавия и язвителен глас, който не смесвах изобщо с предишния си живот. Естествено, от време на време ще чувате оня познат предишен глас, с който щях да говоря, ако не бях убиец, но не и да изговаря „аз, убиецът“. Нека никой не се опитва да споява в едно двата ми гласа - не притежавам стил или някакъв недостатък, които биха могли да ме издадат. Вярвам, че стилът различава миниатюристите, той е в несъвършенството, проявявано където и да е; стилът не е в индивидуалността, гордо пък твърдяха други.