Орхан Памук - Името ми е червен

Рано-рано се озовах в придворната работилница зад „Света София“. Външно сградата, в която известно време благодарение на Лелин чиракувах и която напуснах пак благодарение на Лелин, беше все същата, чак до провисналите от стрехите висулки.

Предвождан от млад, приятен на вид чирак, минах край извърналите се към мен сред мириса на лепило и пап възрастни майстор-подвързвачи, край прегърбените отрано майстор-миниатюристи, край момчетата, стиснали между коленете си дълбоките купи, в които бъркаха боята без дори да я гледат, тъй като погледите им бяха привлечени от огнището. В ъгъла старец старателно оцветяваше в скута си щраусово яйце, някакъв възторжен чичко орнаментираше чекмедже и млад чирак следеше всичко това с разбираема почит. През отворената врата се виждаха ученици, които в търсене на пропуските, за които ги укоряваха майсторите, бяха сврели зачервените си лица в хартията. В друго помещение тъжен, печален чирак, забравил за бои, хартии и рисуване, бе зяпнал към улицата, по която преди малко дойдох развълнувано аз. През отворените врати на стаите, в които едни миниатюристи копираха, други подготвяха шаблони и бои, а трети подостряха перата, погледите към мен - чужденеца - бяха свъсени и враждебни.

Изкачихме заледените стълби. Тръгнахме под навеса, опасващ целия втори етаж на придворната работилница. В оснежения вътрешен двор двама ученици, почти деца, макар и навлечени с джубета от дебел вълнен плат, потракваха със зъби от студ - явно си чакаха наказанието. Спомних си тоягите, с които ни биеха по петите до кръв, ако ни хванеха да мързелуваме или ако съсипехме скъпа боя.

Влязохме в затоплена стая. Спокойно насядалите по турски миниатюристи не бяха майсторите от моето време, а съвсем новоизлюпени майстори. Стаята, извиквала някога толкова вълнуващо преклонение, не приличаше на придворна работилница на велик и богат падишах, за който големите миниатюристи с прозвища, дадени им с любов от Майстор Осман, работеха по домовете си; сега тя напомняше на широка стая в кервансарай нейде из безмълвните планини на Изток.

От ъгъла й, повече като таласъм, отколкото като сянка към мен пристъпи Главният миниатюрист майстор Осман - не бях го виждал петнайсет години. Всеки път, когато по време на моите пътешествия се замислях за рисуването, в паметта ми учудващо се явяваше, подобно на майстор Бехзад, Големият майстор; днес, облечен в бяло под мъждивата зимна светлина, нахлуваща от прозореца, гледащ към „Света София“, той напомняше привидение от отвъдното. Целунах ръката му, покрита със старчески петна и припомняйки му за себе си, разказах как Лелин ме е довел тук още като дете, как после съм предпочел перото пред четката и съм напуснал, как съм пътувал с години, работейки като писар и дефтердар [54] Началник на финансовата администрация. - (Бел. прев.) при пашите в градовете на Изток, как съм подготвял книга за Серхат паша и за други паши с известни калиграфи и миниатюристи в Табриз, как съм бил в Багдад и Халеб, във Ван и Тифлис, как съм бил свидетел на не една битка.

- Ех, Тифлис! - въздъхна Големият майстор, загледан в светлината, процеждаща се от заснежената градина през мушамата на прозореца. - Дали там сега вали сняг?

Напомняше ми старите персийски майстори, които постигайки все по-голямо съвършенство в изкуството ослепяваха, водеха след определена възраст полусвят, полувдетинен живот и разправяха нескончаеми истории, но имаше очи на джин и по тях тутакси разбрах, че се отвращава от Лелин, а към мен е изпълнен с подозрителност. И все пак му описах как в арабските пустини снегът пада върху спомените, а не както тук - само върху „Света София“, как когато в крепостта Тифлис вали сняг, перящите жени пеят песни с цвят на цвете, а децата крият под възглавниците сладоледа си за следващото лято.

- Какво рисуват миниатюристите в страните, дето си бил? - попита Майстор Осман.

Млад, замечтан миниатюрист, унесен в рамкирането на страниците и в своите блянове, надигна глава от подставката и заедно с останалите ме изгледа тъй, сякаш казваше: Я сега разкажи най-истинската приказка. Тия хора и представа си нямаха кой е бакалинът в квартала им, защо съседът им се е сдърпал с продавача на плодове и колко оки е хлябът, обаче без съмнение знаеха кой върху какво работи в Табриз, Казвин, Шираз и Багдад, кой хан, шах, падишах и принц колко пари е отпуснал за еди-коя си книга или поне бяха чували последните клюки и слухове, които се разпространяваха в средите им със скоростта на чумата. Ала отново подхванах своя разказ. Защото идвах оттам, от Изток, от Персия, където воюваха армиите, където принцовете се избиваха, опожарявайки градове, където всекидневно се говореше за война и мир и където от векове се пишеше най-добрата поезия и се творяха най-добрите миниатюри и рисунки.