И за последно да спомена франкските живописци - за назидание на всеки подлец, който им подражава. Тия живописци така рисуват лицата на крале, свещеници, господа, дори на жени, че ако видиш портрета на някоя от споменатите персони, можеш да я познаеш дори на улицата. И без друго жените им се разхождат абсолютно свободно, а за последствията вие сами му мислете. Художниците обаче не се задоволили само с това, работите отишли и по-нататък. Не в сводничеството, а в живописта...
По франкска ливада вървели един велик майстор живописец и друг голям майстор и разговаряли за таланта и изкуството. Пред себе си съзрели гора. Великият майстор казал: „Нужно е голямо умение, за да се рисува по новия маниер - изобразяващ едно дърво от тази гора, някой вижда рисунката ти и идвайки тук, при добро желание смогва да различи и открие тъкмо това дърво сред останалите.“
Аз, бедното, съм благодарно на Аллах, че не съм нарисувано с толкова разум - сами видяхте рисунката на дървото. Е, не защото се боя, че ако бях нарисувано по франкски маниер, всички истанбулски кучета, взели ме за истинско, щяха да ме препикават. Иска ми се в едно дърво да има смисъл, а не просто да е дърво.
Снегът започна късно да вали, но до сутринта не спря. Цяла нощ отново и отново препрочитах писмото на Шекюре. Крачех нервно в празната стая на празната къща, спирах пред свещта и в колебливата й мъждива светлина се взирах в нижещите се отдясно наляво гневни букви [52] В Османската империя до 3 ноември 1928 г., когато със закон Кемал Ататюрк въвежда латиницата, е била официално използвана арабската азбука, в която се пише отдясно наляво - (Бел. прев.)
, в увъртанията на моята любима. Внезапно си спомних как отваря кепенците, как изниква пред мен истинското лице на любимата ми, тъжната й усмивка. Това лице заличи всички други лица и вишневи устни, които все повече и повече изникваха в моето въображение през последните шест-седем години, колчем се сещах за Шекюре.
По някое време на нощта се размечтах: ето, оженили сме се. И не се страхувам за любовта си, и любовта ми е споделена. Живеем невероятно щастливо, ала въображаемото щастие се превръща на пух и прах в къщата със стълбището. Не намирам почтена работа, почват скандалите с жена ми и не смогвам по никакъв начин да я утеша.
Осъзнах, че върху мрачните ми фантазии влияят пасажите за вредите от семейния живот в творбата на Газали [53] Абу Хамид Газали (1058-1111) - виден мюсюлмански теолог. - (Бел. прев.)
„Съживяване на богословските науки“. Бях я прочел през ергенските нощи в Арабистан, ала мигом се сетих и за страниците, в които къде-къде по-пространно са описани ползите от семейния живот. И макар многократно да бях препрочитал споменатите ползи, досетих се само за две от тях. Първата - задоми ли се един мъж, в къщата се въдворява ред, но в къщата със стълбището от моите видения ред нямаше. Втората - спасяваш се от гузното самозадоволяване и от още по-гузното мъкнене подир сводници и шафрантии из тъмните задни улички.
С напредването на нощта мисълта за самозадоволяване, нейде след полунощ, неусетно пробуди у мен желанието да се освободя. Простичката необходимост да се освободя ме свря по навик в ъгъла на стаята, ала много скоро разбрах, че не бих могъл да го сторя. След дванайсет години отново бях влюбен!
Тази ми увереност обгърна сърцето с възбуда и страх и аз се защурах из стаята, потръпвайки като пламъка на свещта. След като Шекюре се показа на прозореца, тогава в писмото й няма никаква логика. Щом толкова не ме иска, защо баща й ме покани, или пък двамата - баща и дъщеря - нещо ме разиграват? Обикалях стаята и долавях как вратата, стените, дюшемето проскърцваха, сякаш се затрудняваха като мен да намерят отговор на всички въпроси.
Вглеждах се в рисунката си от преди години - Ширин вижда висящото от клона на едно дърво изображение на Хосроу и се влюбва в него. Видях тази сцена в книга, донесена от Табриз и попаднала при Лелин, тя ме запали и я прерисувах. Сега рисунката не предизвика у мен нито срам (заради примитивното й послание), както ставаше при всеки спомен за нея през последните години, нито ме върна към щастливата младост. Призори умът ми овладя положението - реших, че връщайки рисунката, Шекюре прави майсторски ход в своята любовна партия шах. Седнах и на светлината на свещта й написах отговор.
Дремнах малко, сетне пъхнах писмото в пазвата си, излязох и дълго скитах из улиците. Снегът бе разширил тесните истанбулски улици, бе освободил града от тълпите. Всичко бе както в детството ми, само че по-безмълвно, по-застинало. Стори ми се, че истанбулските покриви, куполи и градини са обсадени от врани точно както в снежните зимни дни на моето детство. Ускорих ход, заслушан в звуците от стъпките си по снега, вгледан в парата, излитаща от устата ми, развълнуван от внезапната представа, че и придворната работилница, която Лелин заръча да посетя, е безмълвна като улиците. Не отидох в еврейския квартал, а по едно момче изпратих вест на Естер къде да се срещнем преди обедния намаз, за да предаде писмото на Шекюре.
Читать дальше