Орхан Памук - Името ми е червен

Естествено, можех да се върна начаса в бащиния си дом, ала според кадията, докато мъжът ми по закон се води жив, ако резгневя близките му, те нямаше да се задоволят само насилствено да ме върнат с децата при свекъра, тоест, в къщата на мъжа ми, а можеха и да поискат да бъдем наказани и аз, и баща ми, който ме е приютил. Впрочем, бих могла и да легна с Хасан - беше по-човечен и по-разумен от мъжа ми, а и знаех, че е силно влюбен в мене. Ако бях сторила тая глупост, това щеше да ме принизи до обикновена слугиня, да пази Господ, понеже не му бях жена. Те изобщо не искаха да приемат факта, че мъжът ми е мъртъв. Защото се бояха, че ще поискам своя дял от наследството, че ще ги напусна с децата и ще се върна при татко. Ако според кадията мъжът ми не е мъртъв, естествено е, че не можех да се омъжа за Хасан, но и за никого другиго, ето защо предпочитаха мъжът ми да се води „изчезнал“, за да ме обвържат с този дом и с тази женитба, което можеше да продължи до безкрай. Защото, не забравяйте, че аз вършех домакинската работа, готвенето, прането - всичко, а един от тях бе лудо влюбен в мене.

За свекър ми и Хасан най-доброто разрешение на въпроса бе да се омъжа за Хасан, но за това най-напред бе нужно смъртта на мъжа ми да бъде потвърдена от очевидци, после да бъде убеден и кадията. И тъй като нямаше кой да докаже, че е жив, със съгласието на бащата и брата, като най-близки на изчезналия ми съпруг, дори кадията за четири-пет акчета щеше да повярва на лъжесвидетелите, видели как е загинал в някое сражение. Големият ми проблем беше да накарам Хасан да повярва, че след като овдовея, няма да напусна дома му, няма да искам дял от наследството, нито пък пари, за да се омъжа за друг, и най-важното, че по собствено желание ще се омъжа за него. Знаех, че за да спечеля доверието му, не бе достатъчно само да се любя с него и с това да се приключи, налагаше се и да се преструвам на влюбена.

С малко повече усилия от моя страна, бих могла и да се влюбя в Хасан. Бе осем години по-млад от моя изчезнал съпруг, навремето го чувствах като брат и това чувство ни сближи. Харесвах непретенциозната му, но страстна натура, обичта му към децата ми, с които си играеше, тъжния му поглед, отправен понякога към мен, поглед на човек, умиращ от жажда пред чаша с леден вишнев сироп. Но знаех, че се налага да положа твърде големи усилия, за да се влюбя в човек, който не се притеснява от това, че трябва да пера, да се пазаря на чаршията наравно със слугините и слугите. През онези дни Хасан не ми даде тази възможност - отбивах се при баща си и дълго, със сълзи на очи гледах тенджерите, кухненските съдове, чашите, а нощем спяхме плътно прегърнати с децата, за да се подкрепяме. Започна да се държи непристойно, защото сам не си вярваше, а и не можеше да повярва, че единственият начин да се оженим е да се влюбя в него. Опита се веднъж-два пъти да ме притисне, да ме целуне, да ме поопипа, уверявайки ме, че мъжът ми няма да се върне, заплашваше ме, казваше, че ще ме убие, а после плачеше като дете и аз разбрах, че няма да се омъжа за него, тъй като не познаваше истинската и благородна любов, толкова вълнуващо разказана в легендите.

Една нощ, когато се опита да насили вратата на стаята, в която спяхме с децата, скочих и се разкрещях с все сила, че в къщата са влезли зли джинове, без да обръщам внимание, че ще стресна децата. С моите писъци и с уплаха ми от джиновете, събудих свекър си и му казах за Хасан, чисто похотливо желание бе още видимо. Сред безсмислените ми бръщолевения за джинове, умният старец засрамено забеляза позорната истина -пияният му син безочливо бе опитал да се люби с жената, родила две деца на другия му син. Не пророни и дума, когато казах, че до сутринта няма да заспя и ще седя пред вратата, за да пазя синовете си от джиновете. На сутринта съобщих, че задълго се връщам с децата в моя дом, за да гледам болния си баща - той прие това поражение. Върнах се в бащиния си дом и взех със себе си като спомени от семейния живот часовника с камбанката, военна плячка от Унгария, мъжът ми не бе го продал, донесе ми го като подарък, шаха от слонова кост, табризка направа, с чиито фигури децата играеха на война, изработения от сухожилията на най-буйния арабски жребец камшик и сребърните свещници, военна плячка от Нахичеван - тогава много му се карах, понеже искаше да ги продаде.

Напуснах дома на моя отсъстващ съпруг и както очаквах, фанатичната, непристойна любов на Хасан се разгоря, превръщайки се в неизбежен, но достоен за уважение пожар. Понеже знаеше, че не може да разчита на бащината си подкрепа, вместо да ме заплашва, започна да ми изпраща любовни писма, по чиито полета бяха нарисувани птици, лъвове с насълзени очи и тъжни газели. Макар че ги пишеше негов приятел с душа на миниатюрист и поет, няма да скрия от вас, че напоследък често препрочитах тези писма, разкриващи богатия му духовен мир, нещо, което не бях забелязала докато живеехме под един покрив. Уверенията на Хасан в последните писма, че няма да ме използва като слугиня в домакинската работа, тъй като вече печелел достатъчно, почтителният му, мил и шеговит език, капризите на децата с техните нескончаеми свади и молбите на баща ми ме подлудиха и аз блъснах кепенците на моя прозорец, за да мога да изплача тъгата си пред света.