Орхан Памук - Името ми е червен

Не се учудвайте, че разговарям с вас. От години гледам рисунките в книгите на баща си, търся в тях жените, красавиците. Има ги, макар и рядко, и все са свенливи, срамежливи, взират се току пред себе си, сякаш се оправдават. Една не се намери да погледне света с гордо вдигната глава, както мъжете, воините и падишасите. В нарисуваните надве-натри евтини книги обаче, поради немарливостта на миниатюриста, очите на някои от жените не са насочени към земята, нито към друг елемент от миниатюрата, например, към някоя чаша или към любимия, знам ли, а са вперени право в човека, който я разглежда. И си мисля какъв ли е той.

Настръхвам, като се сетя за двестагодишните книги от времето на Тимур, закупени с алтъни от любознателни неверници и отнесени в техните далечни страни: Може би някой ден, някой чуждоземец ще чуе и моята история. Това не е ли всъщност желание да се увековечиш в книгите, падишаси и везири не дават ли пълни с алтъни кесии на авторите на книгите, които разказват за тях, които са посветени на тях тъкмо заради тази тръпка? Усещайки тази тръпка, и на мен, като на онези красавици, взрели се с едно око в живота, описан в книгата, а с другото - в реалния живот, ми се ще да разговарям с вас, дето ме наблюдавате от незнайни страни, от незнайно време. Аз съм красива, умна и ми харесва, че ме наблюдавате. Ако изрека някоя и друга неистина, не си съставяйте погрешно мнение.

Вече сте усетили - баща ми ме обича много. Преди мене е имал три момчета, Аллах му ги е отнел едно по едно, но мене -момичето - е пощадил. Баща ми трепереше над мене, но не се омъжих за избран от него човек, а за спахията, когото сама си харесах. Ако зависеше от баща ми, щеше да ме даде на мъж, който хем да е учен, хем да разбира от живопис и изкуство, хем да е с власт, хем да е богат като Карун [48] Карун - библейския Корей, легендарен богаташ, прокълнат от Мойсей заради своята алчност и погълнат от земята заедно с богатствата си. - (Бел. прев.) и понеже такова чудо няма дори в неговите книги, щях да си остана вкъщи и да чакам появяването му с години. За красотата на мъжа ми се разказваха легенди - намерих начин да му изпратя вест и той се появи пред мен, когато се връщах от баня. Тогава го видях за пръв път; очите му пламтяха и аз тутакси се влюбих в него. Беше мургав красавец със зелени очи; имаше силни ръце, но бе невинен и мълчалив като заспало дете. Може би цялата му сила се изливаше в битките, докато убиваше или плячкосваше, струваше ми се, че едва доловимо мирише на кръв, у дома обаче беше мек и спокоен като жена. Отначало баща ми не искаше да ме даде на този беден воин, но аз го заплаших, че ще се самоубия и той склони. Мъжът ми смело участваше в не една битка, проявявайки чудеса от храброст, стана собственик на тимар на стойност десет хиляди акчета и всички взеха да ни завиждат.

Отначало не отдадох голямо значение на това, че не се завърна с армията след четиригодишната война със сафавидите. Бе се сдобил с военен опит, въртеше и собствени дела, донасяше все повече плячка, стремеше се към все по-големи тимари, обучаваше все повече воини. Намериха се очевидци, които твърдяха, че се отделил със своите хора от походната колона и се отправил към планините. Надявах се, че всеки момент ще се върне, но за две години постепенно свикнах с отсъствието му, после, като разбрах колко много са истанбулчанките, чиито мъже са изчезнали като моя, просто се примирих с положението.

Нощем, прегърнати с децата, плачехме в постелята. И за да не плачат, аз си измислях, примерно, как някой си ми бил казал, че имал сигурни доказателства и че преди да пукне пролетта, баща им ще се върне, сетне те разпространяваха на други моята измислица и тя се връщаше обратно при мен като „радостна вест“, в която вярвах повече от всички.

Живеехме в къща под наем в Чаршъкапъ с бащата на моя мъж, абхазец с благородна душа, но невидял бял ден, и с брата на мъжа ми, зеленоок като него. След изчезването на мъжа ми - тази опора на дома, стана трудно да се живее. Свекър ми бе спрял да прави огледала, надявайки се, че синът му все повече ще разбогатява от войната, но се видя принуден отново да се върне към занаята си. Братът на мъжа ми, Хасан, бе ерген, работеше в митницата - той носеше парите вкъщи и когато се понатрупаха, взе да се разпорежда като стопанин. Една зима, уплашени, че не могат да съберат пари за наема, закараха на Пазара за роби слугинчето, което се грижеше за домакинството и го продадоха. И поискаха от мен да се заема с кухненската работа, с прането, дори с пазаруването. Не им отвърнах, че не съм жена за подобна работа, обуздах сърцето си и започнах да върша всичко. Девер ми Хасан обаче, който нощем вече не разполагаше със слугинчето, взе да хлопа на моята врата и аз се видях в чудо какво да правя.