Орхан Памук - Името ми е червен

Спомням си с тъга какво предприе баща ми след това, как аз странях от Кара, как отначало той спря да идва вкъщи, а сетне и на всички други места в квартала ни, но не ми се ще да ви занимавам с тия подробности: Не бихте обикнали нито баща ми, нито мен. Нямахме друг избор, повярвайте. В такива случаи благоразумните люде проумяват, че безнадеждната любов си е безнадеждна и деликатно подмятат онова „абе, не си подхождаме“, като накрая, вероятно напълно справедливо, отсичат: „Ами това е положението.“ Все пак да припомня, че майка ми на няколко пъти продума: „Не разбивай сърцето на детето!“ Кара, когото мама нарече „дете“, бе на двайсет и четири години, а аз - на половината от неговите. Баща ми намираше любовното обяснение на Кара за дръзко и не се вслуша в молбите на мама.

Когато научихме, че е напуснал Истанбул, престанахме да го споменаваме, макар и да не го забравихме напълно. Понеже години наред не ни изпрати никаква вест от никъде, взех да обмислям къде да скрия миниатюрата, символ на детинските ни спомени, на нашето детско приятелство. За да не се притесняват, първо баща ми, а по-късно и моят мъж, воинът, ако случайно открият миниатюрата и най-вече за да не ревнува мъжът ми, умело заличих изписаните имена „Шекюре“ и „Кара“ така, сякаш бе капнало отгоре им малко от татковото мастило „Хасан паша“, след което най-старателно превърнах капката в цветенца. Ако сред вас сега се намерят хора, готови да ме упрекнат, задето според уговорката ни, когато му върнах рисунката, се появих на прозореца, би трябвало най-малкото да се засрамят или поне да се позамислят.

След дванайсет години неочаквано застанах срещу него там, на прозореца под алените лъчи на залязващото слънце и се загледах изумено, чак докато премръзнах, как под тия лъчи градината преливаше от червеникаво до оранжево. Нямаше и полъх на ветрец. Не ме интересуваше какво биха си казали я случайният минувач, я баща ми, ако ме зърнеха на отворения прозорец или забележеха минаващия с коня си Кара. Един път седмично с голямо удоволствие ходех на баня, ала веднъж Месруре, една от щерките на Зивер паша - тя хем не спираше да се кикоти и забавлява, хем най-внезапно изричаше смайващи неща, - ми каза, че човек никога не знае съвсем точно какво мисли в даден момент. Съгласна съм с нея: понякога кажа нещо и докато го казвам, разбирам, че съм го мислила, въпреки че най-убедено мисля тъкмо обратното, когато се чуя какво съм казала.

Няма да скрия от вас, че наблюдавах всеки миниатюрист, когото баща ми канеше у дома и се безпокоях за изчезналия като мъжа ми нещастник Финяга ефенди. Той беше най-грозният и най-беден душевно.

Затворих кепенците, излязох от стаята и отидох в кухнята.

- Мамо, Шевкет не те послуша - каза Орхан. - Когато Кара изкарваше коня си от конюшнята, той излезе от кухнята и го наблюдаваше през дупката.

- Много важно - отвърна Шевкет с чукалото на хаванчето в ръка. - И мама го наблюдаваше през дупката в долапа.

- Хайрие - казах аз. - За вечеря им направи малко пържени филийки със смлени бадеми и захар.

Орхан подскочи от радост, Шевкет не издаде и звук. Заискачвах се по стълбите, те ме последваха с крясъци, задминаха ме като двойка гълъби, посбутвайки се щастливо, пък аз им подвикнах: „По-спокойно!“ и се разсмях. „Ей, проклетии такива, да не ви перна по крехките гръбчета!“

Прекрасни са привечерите у дома с децата! Баща ми безмълвно се бе отдал на книгата си.

- Гостът ни си е отишъл - казах аз. - Надявам се, не ви е уморил.

- Не. Развесели ме. Държи се с Лелин си както и преди, с уважение.

- Това е добре.

- Но е предпазлив и недоверчив.

Каза го, за да приключи темата. С тон, доста пренебрежителен спрямо Кара, за да провери как бих реагирала. В друга ситуация тутакси бих отвърнала с хапливия си език. Този път обаче с трепет си мислех за мъжа върху белия кон.

После, не знам как, прегърнати с Орхан, се озовахме в стаята с долапите. Към нас се присъедини и Шевкет. По някое време се сборичкаха. Стори ми се, че ще се скарат, но след миг се катурнахме върху миндера. Обичах ги като малки кутрета, целунах ги по косиците, притиснах ги към себе си и усетих тежестта им върху гърдите си.

- Хъм - казах, - миришат ви косите. Утре да идете с Хайрие на баня.

- С Хайрие повече няма да ходя на баня - отсече Шевкет.

- Пораснал си вече.

- Мамо, а ти защо си облякла тая хубава лилава риза? -попита Шевкет.

Влязох навътре в стаята, съблякох лилавата риза. Сложих си бледозелената. Докато се преобличах, се смръзнах, разтреперих се, но плътта ми пламтеше, нещо повече, усещах тялото си живо и жизнено. Ружът по бузите ми се бе поразмазал, докато се боричкахме и целувахме с децата, ала все пак наплюнчих дланта си и го доизтрих. Знаете ли, че близки и далечни роднини, жените в банята и всеки, който ме види, казва, че приличам на шестнайсетгодишна, а не на зряла двайсет и четиригодишна жена, родила две деца. Трябва да им повярвате, нужно ми е да повярвате, разбирате ли, инак спирам да разказвам.