Орхан Памук - Името ми е червен

Казах му, че ще му помагам с всичко, което съм научил от миниатюристите. Целунах му ръка, слязох по стъпалата, на двора ме лъхна зимният студ и осъзнах, че не съм нито дете, нито възрастен: Цялото ми същество щастливо усети света. Докато затварях портата на конюшнята, духна вятър. На двора и аз, и моят едва удържан бял кон потръпнахме: Познавах твърде добре яките му жилести крака, нетърпението му и колко е труден за обуздаване. Възнамерявах с един отскок да го яхна, да се изгубя из тесните улички като вълшебния конник, който не се завръща, но тъкмо тогава, незнайно откъде, пред мен изникна огромна жена с бохча в ръка, явно еврейка, защото бе цялата в розово [45] Друговерците в Османската империя са носели строго регламентирани по цвят и кройка дрехи. - (Бел. прев.) . Бе едра и широка като шкаф, ала подвижна, жизнена и дори кокетна.

- Лъве мой, момко, ти наистина си бил голям чаровник, както разправят - каза тя. - Женен ли си, ерген ли си, не знам, ама искаш ли да купиш за тайната си любима копринена кърпа от Естер, най-известната търговка в Истанбул?

- Не.

- А ален, атлазен пояс?

- Не.

- Не казвай непрекъснато „не“. Може ли лъв като тебе да си няма я годеница, я тайна изгора? Кой знае коя девойка изплаква очите си по тебе?

В този миг тялото й, като гъвкаво тяло на акробат се изви и тя пристъпи към мен със смайваща изящност. Същевременно със сръчността на факир, който прави от нищо нещо, в ръката й се появи писмо. Сграбчих го светкавично и сръчно го подпъхнах в пояса, сякаш години бях се подготвял за този миг. Писмото бе голямо и вледененото ми тяло отсега припламна от топлината му.

- Яхни коня си, подкарай го раван край стената - каза търговката Естер, - свърни вдясно по пряката и продължавай невъзмутимо, ама стигнеш ли наровото дърво, обърни се и погледни къщата, която току-що напусна, погледни прозореца, дето ще е насреща ти.

След което продължи по пътя си и изчезна. Възседнах коня, ама така, сякаш го правех за пръв път в живота си. Сърцето ми биеше до пръсване, безпокойство обзе мислите ми, ръцете ми се замотаха в юздите на коня, но когато здраво притиснах крака в хълбоците му, умният ми кон, преобразил се в разумен и изкусен властелин, пое в раван, както ни заръча Естер търговката и, о, прекрасен миг, свихме по пряката в дясно!

И тогава ми се стори, че може би наистина съм чаровник, стори ми се, че както в приказките, иззад всеки кепенк и всяка прозоречна решетка ме наблюдава по една жена и аз съм готов отново да запламтя с предишния огън. За това ли копнеех? Да се върна към предишното си страдание? Внезапно слънцето се показа и аз се обърках.

Къде е наровото дърво? Нима това хилаво и тъжно дръвченце? Да, то е! Леко се приведох над коня: Точно срещу мен имаше прозорец, но в него не се виждаше никой. Измами ме тая досадница Естер!

Едва го помислих, и кепенците, покрити с лед, внезапно се разтвориха с трясък, и на слънцето, в рамката на заблестелия прозорец, през заснежените клони след дванайсет години видях моята прекрасна любима, видях очарователното й лице. Към мен ли гледаше чернооката ми любима, или нейде отвъд, към някакъв друг живот? Така и не разбрах тъжна ли беше, усмихната ли, или просто се усмихваше тъжно. Забави своя ход, глупав мой кон, не слушай сърцето ми! Обърнах се решително назад и през побелелите клони загледах с тъга загадъчното й красиво и изящно лице, докато то се изгуби.

Много по-късно, след като отворих писмото и видях рисунката в него, проумях как страхотно напомняме - аз върху коня, тя на прозореца - на хиляди пъти рисуваната сцена с Хосроу под прозореца на Ширин, само дето помежду ни стърчеше и едно тъжно дърво; проумях, че изгарям от любов като в онези книги, които тачехме и обичахме.

Знам, че изгаряте от любопитство да узнаете какво пише в писмото, което предадох на Кара. Понеже и аз не съм по-малко любопитна, научих всичко. Мога да ви разкажа какво се случи преди да предам писмото, пък вие си представяйте как отгръщате назад страниците на една история.

Привечер със съпруга ми Нисим, в дома ни сред еврейския квартал на брега на Златния рог, седяхме край огнището, хвърляхме в него дърва - двама охкащи старци, опитващи да се сгреят. Не ми придиряйте, че сега се нарекох старица - натъпча ли бохчата с копринени кърпи, с ръкавици, с чаршафи [46] Женска връхна дреха - покривало. - (Бел. прев.) , с пъстри платове за ризи от португалския кораб и с вълнуващите жените било евтини, било скъпи бижута като пръстени, обеци, огърлици - грабвам я и се емвам - няма улица, която да не съм прошетала аз, Естер, господарката на цял Истанбул. Няма писмо, няма клюка, която да не съм разнесла от врата на врата, половината девойки на Истанбул съм омъжила, но сега не отворих дума, за да се хваля. Казах, че както си седяхме привечер, на вратата ни се похлопа. Отидох, отворих, а насреща ми оная, смахнатата слугиня Хайрие. В ръцете й писмо. Дали от студа, дали от вълнение, обясняваше нервно и разтреперано, така че в началото дори не разбрах какво иска от мен Шекюре.