Орхан Памук - Името ми е червен

Ако носех в себе си лика на Шекюре, изработен в стила на италианските майстори, нямаше да се чувствам толкова без корен, задето някъде по средата на дванайсетгодишните ми митарства бях почнал да позабравям лицето на своята любима, останало нейде далеч. Защото ако лицето на любимата ви, нарисувано в сърцето ви, живее във вашата душа, целият свят е ваш дом.

Тревога обгърна душата ми, тревога, присъща на злощастниците, на убийците, на грешниците, щом зърнах сина на Шекюре, щом го заприказвах и разцелувах. Един глас ми нашепна: „Хайде сега, върви и виж Шекюре.“

По някое време ми хрумна да се измъкна, без да кажа и дума на Лелин, да вляза в софата - с крайчеца на окото преброих пет тъмни врати, едната до стълбището - и да ги отворя една по една, докато открия Шекюре. Но нали цели дванайсет години бях далеч от любимата си, защото несвоевременно и неразумно разкрих своите чувства пред нея. Тъй че изчаквах мълком и без да се издавам, а докато слушах Лелин, оглеждах миндерите, на които кой знае колко пъти беше присядала, и вещите, до които се бе докосвала Шекюре.

Слушах как султанът искал тази книга да бъде приключена за хилядната годишнина от хиджра [42] Мюсюлманското летоброене, чието начало е свързано с годината на бягството на Мохамед от Мека в Медина - 622 г. - (Бел. прев.) . На тази годишнина Властелинът на света, Падишахът ни искал да покаже, че и в неговата страна не по-зле се използват франкските стилове. Освен това, понеже знаел, че майстор-миниатюристите са прекалено заети с изготвянето на „Сурнаме“, Падишахът ни заповядал те да не излизат от домовете си, да работят там, а не в многолюдната придворна работилница. Естествено, той бил уведомен за тайните посещения на миниатюристите у Лелин.

- Иди да видиш Главния миниатюрист майстор Осман - каза Лелин. - Разправят, че ослепявал и оглупявал. Според мен той отдавна си е и сляп, и глупав.

С разрешението и благоволението на Падишаха ни Лелин подготвяше една книга, въпреки че не бе добър миниатюрист, а и не този бе неговият занаят - поради което щяха да се влошат отношенията им с Главния миниатюрист майстор Осман.

Връщайки се към детството, отдадох нужното внимание на вещите в къщата. Припомних си синия килим на пода, изработен в Кула [43] Един от най-известните производствени и търговски центрове за килими в Османската империя. - (Бел. прев.) , медната кана за вода, подноса за кафе и бакърената съдинка, чашите за кафе, за които покойната ми леля толкова пъти с гордост повтаряше, че са донесени чак от Китай през Португалия. Подставката, инкрустирана по края със седеф, поставката за кауци [44] Старинни шапка, около която се омотава чалмата. - (Бел. прев.) на стената, червената кадифена възглавница, която докосвах, припомняйки си мекотата й - всички тези вещи бяха останали от къщата в Аксарай, където премина детството ни с Шекюре и те все още носеха сиянието на моите дни, изживени там сред щастие и рисунки.

Щастие и рисунки. Искам скъпите ми читатели, завладени от моята история и моята скръб, да запомнят тези две неща като отправна точка към моя свят. Някога тук сред книги, пера и рисунки бях много щастлив. После се влюбих и бях прокуден от този рай. В годините на любовното ми изгнание се убедих, че съм длъжник на Шекюре и на любовта си към нея, понеже на младини най-оптимистично възприемах живота и света. По детски наивно дори не се и съмнявах, че не ще получа ответ на любовта си, бях прекален оптимист и възприемах света като едно добро място. Обикнах и възприемах със същия оптимизъм книгите, всичко, което тогава Лелин ме караше да му чета, уроците в медресето, миниатюрата, рисуването. Чувствах се длъжен да опровергавам тъмните си житейски познания, омърсяващи любовта ми към Шекюре през слънчевата, радостна и най-богата половина от моето обучение: Усещането как в леденостудените нощи желанието чезне заедно с пламъците на огнището в стаите на различни ханове, как пропадам насън в някаква безмълвна бездна с жената, с която току-що съм се любил и мисълта, че не струвам и пукнат грош - ето кое ми остана в наследство от Шекюре.

- Знаеш ли, че след смъртта духовете ни могат да срещнат духовете на спокойно спящите в леглата си тук, в този свят? - попита след малко Лелин.

- Не знаех.

- След като умрем, ни очаква дълго пътуване, затова не се боя от смъртта. Боя се само да не умра, преди да бъде завършена книгата на Падишаха ни.

Щеше ми се Лелин да отбележи, че съм станал по-силен, по-умен и по-солиден, от друга страна обаче, откакто дойдох при човека, отказал да ми даде дъщеря си за жена преди дванайсет години, все си мислех, знам ли защо, за скъпия си кафтан, за сребърната юзда и за ръчно извезаната сбруя на коня, който щях да яхна, след като се спусна по стълбището и го изведа от конюшнята.