Орхан Памук - Името ми е червен

Има обаче и зложелателки - дано не заприличате на тях: Момичето, в желанието си да се докосне още веднъж до писмото, да му се порадва - нищо, че не схваща коя дума къде е изписана, - гледа да си вземе писмото, пък те му викат: „Че за какво ти е на тебе писмото, нали не можеш да четеш, какво има да му гледаш още.“ На подобни говеда, дето не дават писмото на момичето, сякаш е писано до тях, аз, Естер, доста често вдигам страхотни скандали, докато не го върна на притежателката му. Ей такава, видите ли, добра жена съм аз, Естер, обикна ли ви, няма начин да не ви помогна.

Защо се озовах на прозореца тъкмо когато, яхнал белия си кон, отдолу мина Кара? Защо тъкмо в този миг нещо ме накара да бутна кепенците и когато го зърнах през заснежените клони на наровото дърво, дълго не можах да откъсна очи от него? Не мога да ви отговоря. Нали аз проводих съобщението по Хайрие, знаех, разбира се, че Кара ще мине оттам. Сама си наумих да вляза в стаята с долапите, гледаща към наровото дърво, за да проверя чаршафите в раклата. Слънцето изпълни стаята в мига, когато възбудено, с все сила бутнах кепенците: Застанах на прозореца и със заслепени от слънцето очи го видях - беше прекрасен.

Бе се източил, съзрял, нямаше го онова юношеско тромаво поклащане на главата и беше изключително привлекателен. А сърцето ми каза: „Ей, Шекюре, взри се в очите му, той е не само привлекателен - сърцето му е като на дете, чисто и самотно. Омъжи се за него.“ А му бях проводила писмо, в което пишех тъкмо обратното.

Дванайсетгодишна открих, че съм по-зряла от него, макар да бе с дванайсет години по-голям от мене. Тогава ми се правеше на мъж, но когато казваше „ще сторя това, онова ще сторя, оттук ще скоча, там ще се изкатеря“, свенливо се прикриваше я зад книгата си, я зад някоя рисунка. После и той се влюби в мен. Една рисунка стана израз на любовта му. Сега и двамата бяхме пораснали. Но тогава, дванайсетгодишна, усещах, че Кара избягва да ме гледа в очите, защото се боеше да не открия любовта му. Казваше, например, „Ще подадеш ли ножа с дръжката от слонова кост?“, а очите му бяха в ножа, не в мен. Питах го, например, „Хубав ли е вишневият сироп?“, пък той не показваше нито с доволна усмивка, нито с някаква гримаса - нали устите ни бяха пълни, - че го харесва. А изкрещяваше високо едно „Да!“, сякаш подвикваше на крава. Защото от страх не смееше да ме погледне. Бях доста хубавка. Зърнеха ли ме дори отдалече през пердета, през врати, макар и накачулена с дрехи, мъжете тутакси се влюбваха в мене. Разказвам ви всичко това, не за да се хваля, а за да споделите с разбиране тъгата ми.

Всички помнят оня момент от легендата за Хосроу и Ширин, пък и ние с Кара сме го обсъждали доста. Шапур искал Хосроу и Ширин да се влюбят. По време на една разходка Ширин и нейните недимета [47] Недиме - придворни дама, събеседница. - (Бел. прев.) седнали да си починат под едно дърво - на един клон Шапур тайно провесил лика на Хосроу. Като видяла нарисувания образ на привлекателния Хосроу, увесен на клона в прекрасната градина, Ширин веднага да се влюбила в него. Съществуват много миниатюри, отразяващи този момент, или, както викат миниатюристите, тази сцена: Ширин възхитено и объркано се взира в неговото изображение върху клона. Докато работеше с баща ми, Кара на няколко пъти се връщаше към тази сцена и я прерисува съвсем точно. После, когато се влюби в мен, направи една рисунка и за себе си. Но вместо Хосроу и Ширин, в миниатюрата бяхме изобразени аз и Кара. Ако не бяха изписани имената ни, единствено аз щях да разбера, че девойката и момъкът сме ние двамата, макар понякога той да се шегуваше, че ни е нарисувал с еднакъв контур, но ни е оцветил различно. Мене - в синьо, а себе си - в червено. Ала това като че ли не му бе достатъчно - в долната част на рисунката с Хосроу и Ширин бе изписал имената ни. Бе оставил миниатюрата така, че да я видя и бе избягал като виновен. Спомням си, че наблюдаваше отдалече как разглеждам рисунката в очакване какво ще се случи.

Понеже знаех, че няма да мога да се влюбя в него така, както е била влюбена Ширин, първоначално си мълчах. Едва по-късно, когато Кара си тръгна, през оная лятна вечер, когато се опитвахме да се разхладим с вишневия сироп - ледът, разправяха, бил донесен от планината Улудаа, - признах пред татко, че Кара ми се е обяснил в любов. Кара тогава току-що бе завършил медресето. Учителстваше в крайните квартали и се опитваше и по своя инициатива, но много повече по настояване на татко, да се настани на работа при всесилния, високоуважаван Наим паша. Според татко това бе разумно вложение в бъдещето. По повод настаняването на Кара при Наим паша татко доста се притесняваше, казваше, че Кара постъпва глупаво като не прави нищо по въпроса, а би могъл да работи там поне като писар. През въпросната вечер рече: „Макар и беден, племенникът гледа бая нависоко.“ Имаше предвид нас. И за да не тревожи майка ми, добави: „Май излезе по-умен, отколкото го мислехме.“