Орхан Памук - Името ми е червен

Докато Хайрие слагаше софрата за вечеря, направих топла настойка от цветовете на най-добрата фурма, донесена на баща ми от Арабистан, добавих лъжица мед, малко лимонов сок и ги разбърках, тихичко влязох при татко - четеше „Книга за духа“, и точно както обичаше - незабележимо, като дух я сложих пред него.

Попита ме с тъй тъжен и немощен глас „Вали ли сняг?“, че мигом разбрах - този е последният сняг, който горкият ми баща вижда в живота си.

Аз съм едно дърво, самотно дърво. Завали ли дъжд, плача. Чуйте моя разказ в името на Аллах. Ще ви разкрия, защо се чувствам така самотно, мислете за мен като за джин и нека кафето ви държи будни, с отворени очи.

1. Казват, че майсторът ме е нарисувал набързо върху негрундирана груба хартия, че съм рисунка на дърво зад гърба на медаха. Така е. Край мен сега няма нито нарово дърво, нито седемлистна трева, нито мрачни скали, които понякога наподобяват човек, понякога самия дявол, нито вълнообразни китайски облаци по небето. Единствено земя, небе, аз и линията на хоризонта. Ала разказът ми е още по-объркан.

2. Това че съм дърво, не означава непременно да съм част от някоя религиозна книга. Не съм страница от книга, а съм рисунка на дърво и това ме обезпокоява. Идва ми наум обаче, че понеже не съм част от книга, могат да ме окачат на стената като рисунка за идолопоклонници и неверници - да ми се кланят и да ме боготворят. Донякъде тайничко се гордея с това, ала после започвам да изпитвам и срам, и страх - дано не ме чуят привържениците на ерзурумския ходжа.

3. Ала действителната причина за моята самота е, че не знам от коя история съм част. Тъкмо да стана част от една история и се отроних от нея като лист. Разказвам ви я:

ИСТОРИЯ ЗА ТОВА, КАК СЕ ОТРОНИХ ОТ СВОЯТА ИСТОРИЯ КАТО ЛИСТ, ОТРОНЕН ОТ ДЪРВО

Персийският шах Тахмасб бе най-големият враг на османлиите, но и бе падишахът, който, докато не почна да изкуфява, най-много на света обичаше рисуването - преди четирийсет години се интересуваше единствено от забавленията, виното, музиката, поезията, миниатюрната живопис, сетне охладня към тях. Отказа се от кафето и направо затъпя; с навъсено лице и мрачна старческа подозрителност заяви, че премества столицата от Табриз, тогава персийско владение, в Казвин, за да е по-далеч от османската войска. Като остаря още повече, изпадна направо в душевна криза, разкая се за страстта си към виното, младите момчета и живописта, и това бе истинско доказателство, че благородният шах се е отказал не само от насладата, която носи кафето, но и от здравомислието си. Талантливите подвързвани, калиграфи, илюминатори и миниатюристи, сътворили в Табриз за двайсет години най-прекрасните чудеса на света, се пръснаха като пилци по различни градове. Племенникът и зет на шах Тахмасб - султан Ибрахим Мирза, валия на Машхад, повика най-изявените от тях, настани ги в придворната работилница и се започна изработването на фантастичната книга „Седемте трона“ от Джами [49] Абдурахман Нураддин ибн Ахмад Джами (1414-1492) - персийски поет и философ-мистик, най-великият поет в Херат по времето на тимуридите. - (Бел. прев.) , състояща се от седем месневита [50] Поетична форма, състояща се от римувани двустишия. - (Бел. прев.) . Разкаялият се шах Тахмасб, който хем обичаше умния си и обаятелен племеник, хем го ревнуваше от дъщеря си, която му бе дал за жена, като чу за тази фантастична книга, се разяри и от завист го заточи в Каин, а после, още по-разярен - в много по-малкия град Сабзивар. Ето защо калиграфите и миниатюристите от Машхад се пръснаха по придворните работилници на други градове, страни, султани и принцове.

Но книгата, замислена от султан Ибрахим Мирза, не остана незавършена, благодарение на един истински ценител на книгите. Този човек яхна коня си и отиде чак в Шираз, където се правеха най-добрите орнаменти, взе от там две страници, за да ги отнесе в Исфахан на калиграфа, владеещ най-изящния арабски стил „несталик“, сетне прехвърли планините и стигна чак в Бухара при най-известния миниатюрист на узбекския хан, та да му подреди миниатюрите и да му нарисува персонажите, след което се отби в Херат - този път при един полусляп майстор, който по памет нарисува всички извивки на тревите и листата; и пак в Херат посети друг калиграф - със златни ръкописни арабски букви той надписа табелката над вратата в рисунката, и хайде отново на юг, към Каин; подир шестмесечното си пътуване показа на султан Ибрахим Мирза готовите страници и получи неговата похвала.