Орхан Памук: Името ми е червен

Да, ние - аз и децата ми, бяхме щастливи, но Кара не беше. Причината можеше да се види и с просто око - раната между шията и рамото му така и не се оправи окончателно; любимият ми мъж си остана недъгав - тъй го и наричаха хората. Не че тази недъгавост затрудняваше живота му, но отстрани не изглеждаше никак приятно. Бях чувала какво приказват за него други жени, зърнали го отдалече -намираха го за привлекателен. Дясното рамо на Кара обаче остана по-ниско от лявото, а вратът му - странно изкривен. До ушите ми стигаха приказки, че жени като мене съзнателно се обвързвали с по-зле изглеждащи от тях мъже, че неговата недъгавост е причина за нещастието му и в същото време е тайната причина за нашето щастие.

Като всички сплетни, и тази съдържаше вероятно частица истина. Вярно е, понякога чувствах колко непълноценен, колко мизерен е нашият живот и се измъчвах, че не мога, както, според Естер, би ми подобавало като на най-голямата красавица, да мина, яхнала гордо коня си по истанбулските улици, обградена от роби, слуги и прислужнички; понякога изпитвах носталгия по мъжа, който като истински лъв гледа на света триумфално с гордо вдигнато чело.

Независимо от причината, Кара неизменно си оставаше тъжен. Виждах, че през повечето време тъгата му нямаше нищо общо с недъгавостта му и вярвах, че нейде дълбоко в душата му се е спотаил тормозещият го джин на тъгата; дори във върховните мигове, когато се любехме. За да успокои този джин, понякога се наливаше с вино, друг път, увлечен от интереса си към рисуването, гледаше рисунките в книгите, или отскачаше до миниатюристите и заедно хукваха подир красиви момчета. Да, имаше период, когато с миниатюристите, калиграфите и поетите откриваха забава и разтуха в каламбурите, в двусмислиците, в иносказанията, в метафорите, в младите красавци и в ласкателствата - тогава забравяше всичко, както когато работеше като секретар при Егри Сюлейман паша и в Дивана. Четири години по-късно умря Падишахът ни, а възкачилият се на престола султан Мехмед загърби рисуването - и от наслада, празнувана демонстративно, интересът на Кара към него се превърна в тайна, изживявана самотно при закрити врати. От време на време разгръщаше книгите на покойния ми баща и се взираше в една рисунка, изработена в Херат по времето на Тимуровия син - да, това бе сцената, когато Ширин се влюбва в Хосроу, съзерцавайки неговото изображение, гледаше я виновно и печално, сякаш бе съхранила се в спомена му сладостна тайна, а не част от властващата и днес из дворцовите среди щастлива, изкусна игра.

На третата година след възкачването на престола на новия падишах, английският крал му изпрати в дар невероятен часовник с музикален механизъм. Седмици наред издигаха огромния часовник насред възвишението в градината на двореца, дето се вижда от Златния рог, а майсторите монтираха зъбните колела, механизмите, различните изображения и скулпторни фигури, докарани от английския кораб заедно с огромния часовник. Хората, струпали се по склоновете на Златния рог и надошлите откъде ли не с лодките си, зяпаха изумено и в захлас как в такт със страховития ритмичен мотив на исполинския часовник, образите и фигурите в човешки ръст, монтирани на него, се задвижиха и заобръщаха, сякаш не бяха творение на рабите на Аллах, а негово собствено; като звън на чан отекваха ударите на часовника из цял Истанбул.

И Кара, и Естер, всеки от тях поотделно, ми казаха, че часовникът, предизвикал възторга на простолюдието, се превръщал в инструмент, демонстриращ мощта на неверниците, което съвсем основателно безпокояло Падишаха ни и религиозните тъпоумници. Тия приказки се множаха и подир време се чу как, пробуждайки се веднъж посреднощ, следващият ни султан Ахмед, вдъхновен от Аллах, грабнал боздугана си, втурнал се от харема към султанската градина и направил на сол часовника с всичките му фигури. Говореше се, че Падишахът ни грабнал боздугана веднага щом зърнал насън озарения лик на Пророка, който го предупредил, че ако позволи на хората да се възхищават от рисунките, че и да се надпреварват с Аллах в сътворяването на човешкия образ, Аллах ще се отвърне от него. Горе-долу така продиктувал събитието Падишахът на предания си летописец. Калиграфите, получили пълни кесии с алтъни, го описали в книгата „Същността на историята“, но на миниатюристите не било възложено да я илюстрират.

Ето как увехна вълнуващата червена роза на миниатюрната живопис, дошла от Персия и цъфтяла сто години в Истанбул. Стиловете на старите хератски майстори и на франкските майстори, предизвиквали толкова спорове и безконечни търкания между миниатюристите, така и не стигнаха до единоборство. Защото рисуването замря; вече не се рисуваше ни както на Изток, ни както на Запад: Миниатюристите не роптаеха, не се гневяха; с безлично покорство и тъга лека-полека се примираха с положението, както старците се примиряват безропотно с болестта. Не се интересуваха, дори не си представяха какво са работели великите хератски и табризки майстори, следвани някога тъй възхитено, не си припомняха какво са работели франкските майстори, на чиито нови методи бяха подражавали някога, раздвоени между завистта и отвращението. Рисунката бе обречена на самота - по същия начин залостените порти на къщите нощем обричат града на мрака. Най-безжалостно се забрави, че някога светът е изглеждал друг.