Орхан Памук: Името ми е червен

Чух Естер да влиза в кухнята - гласът й бе приповдигнат и загадъчен, явно носеше вести; смъкнах се долу.

Естер бе тъй развълнувана, че дори не ме прегърна и разцелува, а тутакси заразправя: Пред портата на придворната работилница намерили главата на Маслината, вързопа му и рисунките, доказващи вината му. Възнамерявал да забегае в Индия и решил, като за последно, да огледа придворната работилница.

Намерили се и свидетели: Още щом зърнал Маслината, Хасан измъкнал червената сабя и с един замах му отсякъл главата.

Слушах я и се чудех де ли е сега горкичкият ми татко. Новината, че възмездието е настигнало убиеца, прокуди страховете ми. Възмездието поражда у човека усещането за покой и справедливост. Любопитно ми беше как ли татко там, дето се намира, е изживял това усещане и внезапно ми хрумна, че светът е дворец с безчет стаи, чиито врати се отварят една подир друга. Често пъти, припомняйки си за нещо или бленувайки, ние минаваме от една стая в друга, макар че повечето от нас, най-вече поради леност, твърде рядко го правят, оставайки си все в същата стая.

- Не плачи, мила - рече Естер. - В края на краищата всичко приключи добре.

Дадох й четири алтъна. Един по един ги пъхна обнадеждено в устата си и лакомо, но неумело ги изпробва на зъб.

- Венецианските неверници наводниха навсякъде с фалшиви алтъни - усмихна се тя.

Когато Естер си тръгна, наредих на Хайрие да не пуска горе децата. Качих се, заключих вратата, обгърнах страстно голото тяло на Кара и сторих онова, което пожела от мене в къщата на обесения евреин в нощта на татковото убийство - повече с любопитство, отколкото с желание, повече с предпазливост, отколкото с боязън.

От векове персийските поети оприличават мъжкия атрибут с камъшено перо, защо ли обаче уподобяват женската уста на мастилница? Алегория, наизустявана и повтаряна многократно, тъй че отдавна е забравено какво я е породило, какъв е нейният смисъл: Маломерността на устата? Или безмълвната загадъчност на мастилницата? Или просто това, че Аллах е художник? Не, любовта не е подвластна на никаква логика и само алогичен човек като мене, непрекъснато загрижен за своето самосъхранение, е способен да я проумее.

Споделям с вас една тайна: Там, в лъхащата на смърт стая онова в устата ми не предизвика у мен никакво вълнение: Ако нещо ме вълнуваше, докато стоях там и усещах как цялата вселена пулсира в устата ми, това бяха радостните възгласи на синовете ми, играещи на двора.

И макар устата ми да бе твърде заета, успях да забележа промяната в погледа на Кара. Каза, че никога няма да забрави лицето ми и устата ми. Кожата му имаше дъх на мухлясала хартия - като старите книги на татко; мирисът на прах и застоялост - мирисът на хазната - бе просмукал косите му. Навремени се забравях и без да искам докосвах раните, оттоците и прорезите - изстенваше като дете, отдалечаваше се постепенно от смъртта и аз разбрах, че все повече ще се привързвам към него. Нашето любене постепенно забърза като гемия, навлязла решително в незнайни морета, тежко издула от вятъра своите гъвкави платна.

Разбрах, че дори на смъртния си одър Кара умело държи руля в тия води, преброждани кой знае колко пъти с кой знае кои безсрамни жени. И представа си нямах дали целувам своята или неговата ръка, дали съм напъхала в устата си своя пръст, или целия си живот, а той - полувъзбуден поради раните и изпитваната наслада, - следеше накъде отива светът с полуотвореното си око, току ме сграбчваше вещо и съзерцаваше лицето ми с възхита, както се съзерцава рисунка, а само миг след това - както се гледа мегрелска блудница.

В мига на върховното удоволствие викът му изригна досущ като виковете на съсичаните легендарни герои от прославените миниатюри за сблъсъка на персийската и туранската армии, и аз се изплаших, че викът му се чува из целия квартал. Ала като истински майстор-миниатюрист, пресметнал и в мига на най-възвишеното си вдъхновение точния замисъл и композиция на рисунката, Кара, дори когато му бе най-хубаво, движеше с ръка камъша си по волята на Аллах, контролирайки мястото ни в света.

- Намазах с мехлем - тъй кажи на децата - раните на баща ви - задъхано изрече Кара.

Тия му думи обагриха любовта ни, сбутана в тясната пролука между живота и смъртта, между забраната и Рая, между безизходицата и срама; а и нейното оправдание. Цели двайсет и шест години след това, чак дордето почина от разрив на сърцето до кладенеца, с моя любим мъж Кара се качвахме през подиробедите в стаята, и докато слънчевият лъч пронизваше кепенците, се любехме, вслушани, поне през първите години, във възгласите на Шевкет и Орхан, и винаги наричахме това „да намажем раната с мехлем“. Дълго време продължавах да спя в една постеля с ревнивите си момчета, за да не страдат от наставленията и ревността на един грубоват и натъжен баща. Знае го всяка разумна жена - къде по-приятно е да спиш, прегърнала децата си, отколкото да спиш, прегърнала измъчен и потиснат от живота мъж.