Орхан Памук: Името ми е червен

- Седнете си по местата!

Седнаха. Ръгнах върха на кинжала в ноздрите на Кара, както в легендата за Кейкавус. От носа му шурна кръв, а от очите му - умоляващи очи - се зарониха сълзи.

- Казвай сега, ще ослепея ли?

- Според легендата едни получават накървяване, други -не. Ако Аллах е доволен от твоето рисуване, ще ти изпрати своята великолепна тъмнина, за да те доближи към себе си. Тогава ще виждаш не този презрян свят, а фантастичните гледки, които Той вижда. Ако пък не е доволен от твоето рисуване, ще продължиш да си виждаш, както и досега.

- Аз истинската рисунка тепърва ще я създам в страната Индия. Още не съм сътворил творбата, заради която Аллах ще ме съди.

- Не си създавай илюзии, че ще избягаш от франкските стилове - рече Кара. - Знаеш ли, че хан Акбар поощрява всички миниатюристи да се подписват върху произведенията си? Португалските монаси-йезуити отдавна са разпространили из Индия франкските рисунки и стилове. Те са навсякъде.

- Желаещият да остане чист все ще измисли как да постъпи и къде да избяга.

- Да де, ще ослепее и ще забегне в несъществуващи страни - изгаври се Щъркела.

- Защо държиш да останеш чист? - попита Кара. - Бъди като нас и си остани тук.

- Тук цял живот ще подражават на франките, за да открият свой индивидуален стил. Само че как да открият своя индивидуален стил, като подражават на франките?

- Друго не ни остава - въздъхна Кара без капка достойнство.

Неговото щастие, разбира се, не бе рисуването, а красивата Шекюре. Дръпнах окървавения кинжал от носа на Кара и го вдигнах над главата му като палач, готов да отсече нечия глава.

- Поискам ли, като едното нищо ти отсичам главата. Ама ще те помилвам заради щастието на Шекюре и децата й. Бъди добър с тях и без безобразия и простотии. Обещай ми!

- Обещавам.

- Помилван си в името на Шекюре.

Но ръката ми извърши тъкмо обратното на изреченото. С все сила стоварих кинжала върху Кара.

Дали в последния миг успя да се извърти, дали защото аз поотклоних посоката на удара си, ала кинжалът се изметна и вместо в шията, се заби в рамото му. С ужас съзрях онова, което ръката ми извърши от само себе си. Измъкнах затъналия в плътта кинжал, а раната от червена стана яркочервена. Обхвана ме и ужас, и срам. Ако слепотата ме настигне на кораба, да речем, насред Арабско море, никой от моите приятели миниатюристи нямаше вече да отмъсти за мене.

Щъркела, който съвсем основателно се боеше, че ще е следващият, побегна вдън тъмните стаи. Понечих заедно с моята сянка да го последвам със светилника в ръка, ала се побоях и се върнах. Последното, което сторих, бе да целуна Пеперудата на сбогуване. Но миризмата на кръв, настанила се помежду ни, не ми позволи да го целуна така, както ми се искаше - искрено. Той видя как от очите ми потекоха сълзи.

Измъкнах се от текето сред смъртоносната тишина, прекратила рязко воплите на Кара. Отдалечавах се тичешком от мократа, кална градина, от тъмния квартал. Корабът, който щеше да ме отведе в придворната работилница на хан Акбар, потегляше след сутрешния езан - тогава към него от пристанището в Кадърга тръгваше последната лодка. Тичах и плачех.

Минах като крадец през Аксарай и смътно видях на хоризонта първите лъчи на деня. Срещу кварталната чешма, изникнала между зидове, улици и улички, имаше каменна къща - в нея бях прекарал нощта, когато за първи път преди двайсет и пет години дойдох в Истанбул. През пролуката на открехнатата порта отново видях кладенеца, в който исках да се хвърля посред нощ от срам - тогава бях на единайсет - понеже насън се бях напикал в постелята, застлана ми с великодушие и гостоприемство от далечен роднина преди двайсет и пет години. Добрах се до Беязът, там и часовникарският дюкян, дето често оправяха вечно повредения ми часовник, и дюкянът за стъклария, отдето взимах кристални лампи (украсявах ги, за да ги препродам тайно на ценители), канчета за шербет и шишета (рисувах им цветя), и безлюдната, евтина баня, с която бях свикнал - всички те се възправиха насреща ми и отдадоха чест както на мен, така и на моите сълзи.

Беше пусто и в разгроменото кафене, и в дома на красивата Шекюре - от сърце й желаех да бъде щастлива с новия си мъж, който точно сега може би умираше. Когато за първи път изцапах ръцете си с кръв и забродих из истанбулските улици кучетата, мрачните дървета, мъждеещите прозорци, черните комини, забързаните за утринния намаз работливи, нещастни ранобудници и привиденията ме гледаха враждебно, сега обаче, след като признах престъпленията си и реших да напусна града на живота си, ме гледаха дружелюбно.