Орхан Памук - Името ми е червен

- Благодарение на твоя Лелин научихме думата „портрет“ - казах. - Надявам се някой ден да се научим без страх да разказваме легендата на собствения си живот като легенда за собствения си живот.

- Легендите принадлежат на всички - отсече Кара. - Те не принадлежат на отделната личност.

- А пък всички рисунки принадлежат на Аллах - допълних го със стиха на хератския поет Хатифи. - Но постепенно, с разпространението на франкските стилове, за изкуство ще се приема умението да разказваш чуждите истории като свои.

- Тъкмо това иска дяволът.

- Оставете ме сега! - изкрещях им с все сила. - Оставете ме за последно да погледам света.

Притесниха се, забелязах го, и това ме изпълни с увереност.

Пръв се опомни Кара.

- Ще дадеш ли последната рисунка?

Така го изгледах, че моментално разбра - ще я дам - и ме остави. Сърцето ми се разтуптя.

Вие отдавна сте наясно със същността ми, колкото и да се опитвах да я прикривам. И все пак не се чудете, че се държах като старите хератски майстори: Те прикривали подписите си не за да не ги разпознаят, а от уважение към своите майстори и съществуващите норми. Развълнувано, със светилник в ръка тръгнах из абсолютно тъмните стаи на текето, проправяйки път на собствената си бледа сянка. Пердето на тъмнината ли се спускаше връз очите ми, или толкова тъмни бяха стаите? Моята сянка и аз спряхме сред привиденията в кухнята, измъкнахме листовете от чисто кътче на прашния долап, сетне бързо се върнахме. За всеки случай Кара ме бе проследил, но без кинжала. Искаше ли ми се преди окончателно да ослепея, да грабна кинжала и да го ослепя?

- Щастлив съм да зърна още веднъж това, преди да ослепея - изрекох гордо. - Искам да го видите и вие. Гледайте.

И им показах последната рисунка, отмъкната от дома на Лелин ефенди в деня, когато го убих. Забелязах с какво любопитство, с какъв уплах се вгледаха в двойната рисунка. Гледах я заедно с тях и треперех. Вероятно вдигах температура - може би от иглата, пробола очите ми, може би от възхищението, което изпитвах.

Използвайки, макар и неумело, новия композиционен похват, Лелин ефенди тъй бе подредил в различни места на двойната страница големите и малките изображения, които създадохме през последната година, че сякаш не гледахме в книга, чиито орнаментирани рамки бе изработил покойният Финяга ефенди, а през прозорец, разкриващ целия свят. В центъра на този свят, там дето трябваше да е портретът на Падишаха ни, се мъдреше собственият ми портрет - гледах го с нескривано задоволство. За жалост, вероятно поради моята необиграност, приликата не бе чак дотам явна, въпреки че дни наред и трих, и рисувах, съзерцавайки образа си в огледалото; така и не успявах да озаптя вълнението си и то не толкова от това, че се намирах в центъра на рисунката, в центъра на света, колкото поради необяснимата дяволска причина, че изглеждах по-задълбочен, по-сложен и по-загадъчен, отколкото съм в действителност. Какво пък, нека да виждат вълнението ми моите събратя миниатюристи, може пък да го разберат и да го споделят. Хем бях в центъра на всичко като падишах, като крал, хем бях самият себе си. Изпитвах и гордост, и срам. Успях да поуравновеся тези две чувства, поуспокоих се и усетих главозамайващо удоволствие от присъствието си в рисунката. За да изпитам сега това истинско задоволство трябваше талантливо, като франкските майстори, да изобразя себе си посредством всички подробности и багри - бръчките по лицето, диплите на дрехата, вътъкът на плата, сенките, циреите, пъпките, брадата.

По лицата на взрените в рисунката стари приятели освен страх и възхита бе изписано и онова неизменно чувство, което ни съсипваше - завистта. Наред с гневното отвращение, което изпитваха към човека, затънал в греха, те бяха обладани и от нерешителна завист.

- Съзерцавайки нощем рисунката тук, под светилника, аз за пръв път усетих, че Аллах ме е изоставил и че в моята самота единствено дяволът ми предлага подкрепата си - казах.

- Ако действително можех да съм в центъра на вселената - а гледайки рисунката, копнеех за това, - щях да съм неизмеримо по-самотен, въпреки любимото си обкръжение - жената, красива като Шекюре, приятелите абдали, прелестта на властващия в картината червен цвят. Не се боя, че другите може да коленичат в молитвен поклон пред мене, задето съм ярка личност, тъкмо обратното - жадувам го.

- Не съжаляваш ли? - запита Щъркела с тон на човек, току-що излязъл от петъчна проповед.

- Чувствам се като дявола не защото убих двама души, а защото си сътворих такъв портрет. Струва ми се, че ги убих тъкмо за да направя този портрет. Сега обаче самотата ме плаши. Миниатюристът се превръща в роб, когато подражава на франкските майстори, без да е овладял уменията им. Искам да го избегна. Вие разбирате, че ги убих заради желанието им в придворната работилница всичко да продължава постарому; Аллах, естествено, също го е разбрал.